Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Много си смел — отбеляза тя и атакува още преди да е изрекла наблюдението си докрай. Приключи бързо — храбрият ветеран се закашля и умря, след като мечът ѝ намери тясната пролука под нагръдника му.
— Може ли? — обърна се Рева към дърводелеца и кимна към брадвата му. Той ѝ я даде с безмълвно обожание в очите.
— Този мъж — каза им тя, обкрачила трупа на ветерана, и се наведе да свали шлема му, — вероятно е герой сред своите. Редно е да знаят какво се случва с героите им в този град.
Чуваше заповедите, които воларианските сержанти и офицери крещяха на войниците си от другата страна на стената, прегрупирайки ги за нов удар, но гласовете утихнаха внезапно, след като Рева метна главата на ветерана през стената.
— Бихте се добре — каза тя на хората с усмивка, успя дори да скрие раздразнението си, когато те започнаха да коленичат пред нея. — Съберете оръжията на убитите и бъдете готови. Това съвсем не е краят.
Удържаха външния пръстен до полунощ. Пробивът дойде при източната стена, когато един батальон от войници роби, с цената на много жертви, разби стената с таран, а куритаите нахлуха през отвора да затвърдят успеха им. Лорд Арентес бе наредил да изсвирят тройния сигнал с рог и предварително репетираното оттегляне започна. Стрелци прикриваха изтеглянето им със залпове от покривите, пускаха по пет стрели, после отстъпваха двайсет крачки, спираха и изстрелваха още пет. На улиците долу хора влачеха каруци и мебели да заприщят за кратко пътя на връхлитащите воларианци, после хукваха на свой ред към следващия пръстен.
Рева взе лъка си и застана на най-високия покрив зад втория пръстен, гледаше как защитниците спринтират през петдесетте метра изравнен със земята град, превърнат сега в ничия земя — а скоро щеше да бъде превърнат и в кланица. За щастие на воларианците им беше кипнала кръвта, и защо не, в крайна сметка най-после можеха да оберат плодовете на тежките си усилия, клането и изнасилванията бяха неизбежната награда за всеки, който превземе вражески град. Затова те се изсипаха в кланицата с размахани мечове, жадни за кръв и без щитове.
По-късно Антеш го нарече най-великия час в историята на кумбраелското лъкометство, и с право, защото гледката беше невероятна. Толкова много стрели имаше във въздуха, че бе почти невъзможно да се види резултатът, все едно се взираш през гъст дим с надежда да видиш пожара. Рева изстреля шест стрели за шест секунди, Аркен се опитваше да не изостава от темпото ѝ — стоеше до нея и кривеше лице от болка при всяко опъване на тетивата. Бурята продължи една минута и нито един волариански войник не стигна до втория защитен пръстен. Антеш даде заповед за прекратяване на стрелбата, въздухът се изчисти и разкри килим от трупове, покрил кланицата. Нито един воларианец не бе успял да се приближи на по-малко от десет метра до стената. В прикритието на съседните улици се виждаше по някой оцелял, неколцина се препъваха на открито, ранени в крайниците, всичките варитаи, ако можеше да се съди по странно спокойните им изражения.
Рева ги довърши лично, по една стрела за всеки, а когато и последният падна, откъм защитниците се надигна грозно ръмжене, което скоро се усили до рев, пълен с омраза и предизвикателство.
Нямаше почивка за защитниците тази нощ: воларианците си пробваха късмета с огън вместо с масирани атаки, мятаха гърнета с масло по пръстена и палеха маслото с огнени стрели. Още веднъж каменните градежи дадоха предимство на алторците и пожарите бързо бяха потушени. Но за разлика от камъка, хората горяха и при брат Харин скоро потърсиха помощ десетки пострадали. Трупаха се пред катедралата, защото Рева я беше дала на лечителя за временно ползване, скамейките бяха превърнати в легла и повечето вече бяха заети. Само един от епископите бе имал глупостта да възрази, побелял стар духовник, който стискаше жезъла си с треперещи ръце и ѝ цитира намръщено един стих от Деветата книга: „Само мир и любов могат да живеят в къща, която е благословена от взора на Отеца.“
— „Не извръщай погледа си от хората в нужда — контрира Рева, позовавайки се на Втората книга. — Защото Отецът никога не би го направил.“ Махни се от пътя ми, старче.
Обгорените хора бяха тъжна гледка, с опърлена коса и дълбоки сълзящи рани по кожата, пищяха от нетърпима болка, която утихваше единствено след високи дози червен цвят.