Шпионите на Собек [bg]

— Какво е това? — попита Валу, заставайки пред Амеротке.

— Не знам — прошепна съдията. — Извинете ни, първожрецо Куфу.

Амеротке и Валу тръгнаха по коридора. Те бързо разпитаха пазителя, палачите на Валу, оставени на стража, после и офицера на смяната, но отговорите им само задълбочиха мистерията.

— Господарю, аз съм лоялен воин от полка на Изида — възмути се офицерът и понижи глас: — Нямам нищо общо с нубийските предатели.

— По-тихо — предупреди го Амеротке.

— Аз съм лоялен! — повтори офицерът, а суровият му поглед и озъбената уста красноречиво свидетелстваха за напрежението, което подозренията, събудени от кризата, причиняваха. — Бях в коридора отвън през цялото време. Пазителят на дома беше в караулното горе. Вие си тръгнахте. Тези врати не са били отваряни дори за миг, преди да дам нареждане.

— И защо даде такова нареждане? — попита Валу.

— Известно време затворникът тихичко си припяваше нещо. Звучеше като погребално оплакване, а после изведнъж стана тихо. Чух шум, но помислих, че прочиства гърлото си или кашля, нищо подозрително. После стана съвсем тихо. Помислих, че трябва да проверя. Повиках пазителя долу при мен, той махна резетата, отвори вратите и знаете какво видяхме.

Амеротке затвори очи. Припомни си килията, твърдия камък и липсата на какъвто и да е друг изход. Откъде би могъл да влезе убиецът? Да прелети като призрак през въздуха? Тази усукана червена кърпа, това завързано парче плат, пристегнато около шията на мъжа? Но защо не се е съпротивлявал? Да се бори, да извика, да изпищи или изкрещи?

— Как? — изръмжа Валу. — Как се е случило това!?

— Не знам — поклати глава офицерът. — Разпитах хората си. Ръцете на затворника бяха оковани. Имаше парче грубо зебло, увито около него заради едното приличие, но освен това…

Амеротке и Валу разпитаха и пазителя, както и другите войници от стражата, но и техните версии бяха същите. Затворникът пеел своята жалейна песен, после всичко утихнало. Накрая офицерът решил да провери и отворили вратата. Затворникът лежал прострян на пода с кърпата около врата; очевидно бил удушен. Офицерът настоял изрично никой да не пипа и мести нищо. Никой не беше забелязал нещо подозрително. Амеротке повика Валу и двамата се върнаха в килията. Обвинителят подуши нащърбената купа за вода, после я подаде на Амеротке, който още веднъж я обследва — нищо, просто мръсно парче печена глина.

— Но какво се е случило? — въздъхна тежко обвинителят. — Имаме мъж, затворен в каменна кутия със здраво залостена и охранявана врата. Никой не е идвал и никой не е излизал, като същевременно няма и таен вход. Купата за вода е празна; това е логично, затворникът сигурно е бил жаден, но аз я проверих преди това, преди да го заключим, и не открих нищо нередно. Червената кърпа? — продължаваше да говори сякаш на самия себе си Валу. — Да, може и той да е успял да я вмъкне вътре или да му е била подадена по време на атаката срещу нас в града.