Шпионите на Собек [bg]

Отидоха в малък павилион до басейн с бистра вода, в която леко се поклащаха нежни сини и бели лотоси. Амеротке седна, изпружи крака и разтри лицето си. Шуфой кацна до него, потънал в собствените си мисли. Амеротке рееше поглед из градината.

— Прекрасно! — промърмори той.

— Да, господарю, госпожица Матайа наистина е прекрасна.

Амеротке се разсмя и потупа приятеля си по рамото.

— Нямах предвид Матайа, Шуфой, а деня сам по себе си и тези градини. Все едно че напускаш най-тъмната нощ и влизаш в най-яркия ден: тази зала за аудиенции, пълна с подозрения, твърдения и мистерия, Домът на смъртта. Какъв контраст!

Амеротке и Шуфой се отпуснаха в украсения градински павилион. Съдията преднамерено бавно бъбреше за дребните подробности на живота. За това, че предпочита един вид цветя пред други, за плановете си да оправи и развие собствената си градина. После премина на темата за образоването на синовете си, за перспективата да пътуват на север, за да се видят с родителите на Норфрет в Мемфис, за работата на писарите в съда, за ремонта на статуята на Маат, богинята на Истината, и за подготовката за празника на Тот, бога писар. Амеротке си даваше сметка, че времето тече, но искаше да успокои душата си след този ден на толкова ужасяващи страхове. Шуфой бе добър слушател, макар Амеротке да разбираше, че той е изцяло потънал в мечти за прекрасната Матайа. Отначало му беше забавно, когато дребосъкът започна да възхвалява хесетата, но после се зачуди дали този толкова малък човек с толкова огромно сърце не се е влюбил наистина в нея. Той слушаше хвалебствения химн на Шуфой, докато гледаше посетителите и поклонниците, стичащи се през портите на храма, за да напълнят кожените си мехове със светената вода, обливаща свещената стела, издигаща се в градината. Други просто се шляеха наоколо. Важни, наперени гвардейци флиртуваха с хесети, облечени с тесни полички и оскъдни воали върху гърдите, с изрисувани лица, обрамчени от разкошни перуки, извиващи змиевидно блестящите си от благовонни масла тела. Младите жени се движеха съблазнително, бедрата им се поклащаха под мелодичното подрънкване на тежките им браслети и гривни. Най-различни свещеници — жреци на епатрахила, от Параклиса на очакването или от някое от вътрешните светилища, забързано сновяха насам-натам; вратари и дякони носеха панери с плосък, тънък хляб или кошници с речни птици с разкошно оперение, с превити шии и поклащащи се глави. Амеротке искаше да схване същината на този храм, затова наблюдаваше внимателно и размишляваше. Шуфой долови, че господарят му го слуша с половин ухо. Спря по средата на едно изречение и рязко потупа Амеротке по коляното с ветрилото си.

— Господарю, тези пеперуди ей там току-що изядоха една лястовица.

— Да, да — разсеяно отвърна Амеротке.

— А кралското синьо рибарче над онзи басейн цялото гори в божествен пламък.

— Шуфой, какво ми…?

— Наситина, господарю, вие спите — захили се Шуфой. — Е, аз също, само че по-шумно от вас. Гризе ви любопитството за този храм, нали? Ако аритите имат гнездо и ако техният Сгеру има леговище, то със сигурност ще бъде тук. Макар че… — спря той и отвори с щракване ветрилото си — възлюбената на Хор само възхвалява този храм, но все пак — погледна косо той господаря си и му смигна — откъде ли е толкова сигурна?