Детето на нощта [bg]

- Ще минем да го вземем, след като се отбием в Ксетеск - заяви Дензър.

- Няма да е лесно - въздъхна Незнайния. - В края на краи­щата неговите дракони още са в Балея.

Хирад изрита с ботуша си малко пясък върху жаравата пред каменната къщурка със сламен покрив, после влезе в Чоула. Това убежище не беше възможно най-доброто за дракони от Люпилото Каан. Вятърът ехтеше в зейналото гърло на пещерата, широ­ко четирийсетина стъпки. Зиме тук ставаше мразовито и дори сгушени един до друг, драконите не успяваха да се стоплят.

Нуждаеха се от горещината и влажната пръст на истински Чоул, но Хирад нямаше как да събере майстористроители, ко­вачи и работници. Хората предпочитаха да обърнат гръб и да забравят.

Донякъде ги разбираше. На половин ден път с кон беше Блек- торн, където баронът още се мъчеше да възстанови града си, изравнен със земята от нашествениците. Само той изпрати свои поданици преди време, за да направят пещерата колкото може по-удобна. И Хирад поне имаше свой подслон отделно от дра­коните, а вечно неспокойният му кон - паянтова конюшня.

Запали фенер, но намали пламъчето. Маслото свършваше, значи се налагаше скоро да отиде в Блекторн. Все по-неохотно се отдалечаваше от драконите дори за един ден и една нощ. Ня­кой път ловците щяха да нападнат, докато го няма.

Хирад се загърна по-плътно с дебелата кожена наметка. Нощта беше необичайно студена, през деня бе валяло почти нес­пирно. Копнееше за топла кръчма с бумтящо огнище, в едната ръка халба бира, с другата да прегръща жена. Но той не си поз­воляваше да забрави какво дължи на Ша-Каан. Все му се стру­ваше, че е единственият, който помни дълга си.

Миризмата на дракони нахлуваше в ноздрите му. Миризма и на влечуги, и на дърво, и на масло, смесена с киселия дъх от огромните дробове. Натрапчива миризма, с която все пак се свикваше. Зад дългия плавен завой, разширен от каменодел­ците на Блекторн, беше куполовидната пещера, достатъчно го­ляма за десетина дракона. Но вътре лежаха само тримата от Ка­ан и Хирад за кой ли път се сепна от размерите им.

Ша-Каан беше по средата, поне с една четвърт по-голям от другите. Вдигна глава, щом варваринът влезе, и по дългото сто и двадесет стъпки тяло плъзнаха отражения от избледняващите със старостта златисти люспи. Хирад спря пред устата, коя­то можеше да го погълне цял.

- Надявам се, че засити добре глада си - избуча Ша-Каан с глас, който отекна само в ума на Хирад.

- Да, благодаря ти. Това беше неочаквано пиршество за мен.

Драконът бе оставил пред колибата му овца с прекършен врат.

- Когато можем, грижим се за прехраната ти.

- Но селянинът едва ли ще се зарадва, че сте навестили тък­мо неговото стадо - усмихна се Хирад.

- Твърде дребна отплата за нашата саможертва, която още не е свършила - отвърна Ша-Каан, без да се развесели от шегата.

И усмивката на варварина помръкна. Вторачи се в очите на дракона и откри безмерна печал като от тежка загуба. Същата празнота, за която говореше Незнайния, откакто загуби връз­ката с другите Закрилници.