Дъщерите на Костотрошача [bg]

На моменти го гледаха така, сякаш е твърде нестабилен, но когато по-рано ги притисна, се съгласиха, че вече е напълно годен да се справи. Последните седем дни наистина бяха много критични, но днес сутринта се бе събудил свеж и готов да се върне на работа.

Трябваше да мине през този разпит и психологическия тест и въпреки треперещите ръце щеше да им покаже, че е добре. А после можеше да се върне на поста си.

Нечия ръка се пресегна през рамото му и постави бутилка вода на масата.

— Благодаря — каза, но засега остави водата недокосната.

— Съзнавам, че ви е трудно — каза Нюман. — Но колкото повече научим от вас сега, толкова по-малко ще се налага да ви разпитва командването впоследствие. Сигурен съм, че разбирате.

— Да.

— Освен това е важно да обхванем различни страни от инцидента, за да може да преценим състоянието ви правилно.

— Добре, продължавайте.

— Така. — Нюман хвърли поглед към лаптопа, на който печаташе Джули. — Докъде бяхме стигнали?

— До момичето на име Мириам — каза Джули. Очите й пробягаха по екрана, срещнаха очите на Райън и тя тутакси сведе поглед.

Нюман отново насочи вниманието си към жълтите листове пред себе си и начерта линия с химикалката си.

— Да, разбира се. Да уточним, в този момент камерата продължаваше да ви записва, така ли?

— Да.

— Снимките на загиналите деца още висяха на стената…

— Невинни жертви — поправи го Райън.

— Децата, които Калид отъждествяваше с невинните жертви в Ирак. Жени и деца.

— Със своите деца, да.

— Да.

Нюман вдигна сините си очи и погледна над тъничките рамки на очилата си.

— Момчето на име Ахмед беше мъртво на пода зад вас, убито по подобен начин, което ще рече с изпочупени, натрошени кости.

— Да.

— Мириам седеше вързана в ъгъла.

— Да.

— В онзи момент вие сериозно обмисляхте самоубийството като единствена възможност да спасите жертвите, без да давате на мъчителите си каквото искат.

Райън се поколеба, опитвайки се да определи дали признанието му по някакъв начин ще навреди на преценката им за психическото му здравомислие. Обаче главата му жужеше и той съзнаваше, че най-уместният подход е просто да им разкаже какво се е случило възможно най-спокойно.

— Да.

— Те обаче на практика са ви лишили от тази възможност, като са привързали ръцете ви към стола.

Кимна.

— Моля, говорете пред микрофона, капитане. Нужен ни е запис.

— Да. — Той се приведе напред и повтори, този път по-ясно: — Да, точно така.

— Кажете ни какво се случи след това — подкани го психиатърът и остави писалката си.

Райън заговори със спокоен глас, решен да изглежда разумен и сдържан:

— Оставиха ме в помещението заедно с момичето за шест часа. После се върнаха и убиха момичето.