![Момичето и нощта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/6/momicheto-i-noshchta-bg-download.jpg)
Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
1
Неделя, 20 декември 1992 г.
На другия ден след убийството се събудих късно. Предишната вечер, за да заспя, бях изпил две сънотворни хапчета, които бях намерил в семейната баня. Тази сутрин къщата беше празна и студена. Майка ми бе заминала за Ланд още преди зазоряване, а централният бушон беше изгорял и парното беше спряло. Все още замаян, прекарах четвърт час в смяна на предпазителя, преди да успея да пусна тока.
В кухнята намерих залепена на хладилника бележка от майка ми, която ми беше приготвила пържени филийки. От гледката през прозореца на искрящия под слънчевите лъчи сняг имах чувството, че съм в Изола 2000 — ски курорта, където Франсис имаше вила, в която ни канеше почти всяка зима.
Машинално включих радио „Франс Инфо“. Предния ден бях станал убиец, но животът по света продължаваше своя обичаен ход: ужасът в Сараево, гладуващите деца в Сомалия, скандалът със замърсената кръв, шокът от мача на „Пари Сен Жермен“ с „Олимпик“ Марсилия, превърнал се в крах за парижаните. Направих си черно кафе и излапах пържените филийки. Бях убиец, но умирах от глад. Половин час стоях под струите на душа в банята, където повърнах това, което току-що бях изял. После се изкъпах с марсилски сапун, както бях направил и предната вечер, но не ме напусна чувството, че кръвта на Алексис Клеман се е просмукала в лицето ми, устните и кожата на цялото ми тяло и завинаги ще остане там.
След известно време главата ми се замая от горещата пара и едва не припаднах. Бях неспокоен, вратът ми бе схванат, коленете ми се подгъваха, усещах парене в стомаха. Мозъкът ми беше за- тормозен. Неспособен да осъзная и да се справя със ситуацията, усещах, че не мога да разсъждавам. Всичко това трябваше да спре. Никога нямаше да мога да живея така, сякаш нищо не се е случило. Излязох от банята с твърдото решение да отида да се предам в полицията, но в следващата минута вече бях на друго мнение. Ако си признаех, щях да повлека със себе си Максим и семейството му — хората, които ми помогнаха и поеха риск заради мен. Най-накрая, за да не се поддам напълно на тревогата си, облякох анцуга си и излязох да потичам.
2
Направих три обиколки на езерото — тичах до изтощение. Всичко беше бяло и заскрежено. Бях очарован от пейзажа. Докато порех въздуха, имах чувството, че се сливам с природата, сякаш дърветата, снегът и вятърът ме поглъщаха в кристалната си обвивка. Около мен имаше само светлина и съвършенство. Леден покой, девствена, почти нереална територия. Празна страница, на която започнах да вярвам, че ще напиша следващите глави от моя живот.
Като се връщах към къщи с все още изтръпнали от тичането крака, завих към общежитие „Никола дьо Стал“. Пустата сграда приличаше на призрачен кораб. Напразно чуках — нито Фани, нито Венка бяха в стаите си. Докато вратата на първата стая беше заключена, тази на втората бе отключена, което предполагаше, че обитателката й е излязла за малко. Влязох и останах дълго време в този тих пашкул, където цареше приятна топлина. Присъствието на Венка бе много осезаемо. От стаята се излъчваше меланхолична, интимна атмосфера, почти извън времето. Леглото не бе оправено, чаршафите псе още ухаеха на свеж аромат на парфюм и окосена трева.
Цялата вселена на младата жена бе побрана на тези 15 квадратни метра. По стените бяха закачени афиши на филмите „Хирошима, моя любов“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“, черно- бели портрети на писателите Колет, Вирджиния Улф, Артюр Рембо, Тенеси Уилямс, страница от списание с еротична снимка на Ли Милър от фотографа Ман Рей, пощенска картичка с цитат от Франсоаз Саган, в който се говореше за скоростта, морето и блестящо черно. На перваза на прозореца бяха поставени саксия с орхидея „Ванда“ и копие на статуетката „Портрет на госпожица Погани“ на Брънкуш, което й бях подарил за един от рождените й дни. На бюрото й бяха струпани на купчинка компактдискове с музика: от класиката — на Сати, Шопен, Шуберт, от добрата стара популярна музика — на „Рокси Мюзик“, Кейт Буш, „Прокъл Харъм“, както и със записи на по-авангардни парчета, които тя ми беше пускала, но за мен бяха неразбираеми — на Пиер Шефер, Пиер Анри, Оливие Месиен…
На нощното шкафче забелязах книгата, която бях видял предния ден — стихосбирка на руската поетеса Марина Цветаева. Посвещението от Алексис Клеман — доста акуратно написано на титулната страница, ме потопи в дълбоко униние.
На Венка,
Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.
Да те обичам, значи да живея.