![Момичето и нощта [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/6/momicheto-i-noshchta-bg-download.jpg)
Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
— Ченгетата вече знаят нещо, Тома. Сигурен съм в това. Няма да можеш да ме оневиниш. Снощи ми позвъниха от полицейското управление в Антиб. Обади ми се лично дивизионният комисар Венсан Дьобрюин, който…
— Дьобрюин? Като някогашния прокурор?
— Да, това е неговият син.
Новината не беше особено добра. През 90-те години правителството на Жоспен бе назначило Иван Дьобрюин за окръжен прокурор на Ница със заявената амбиция да се разправи с аферизма, който се ширеше по Лазурния бряг. Иван Грозни, както му харесваше да го наричат, бе пристигнал на Френската Ривиера с гръм и трясък като рицар на бял кон. Той бе останал на поста си повече от петнадесет години, борейки се срещу масонските ложи п корупцията сред висшите длъжностни лица. Магистратът се бе пенсионирал наскоро, за огромно облекчение на някои хора. В интерес на истината, мнозина в района мразеха Дьобрюин и неговите действия а ла Дала Киеза, но дори и критиците му признаваха неговата упоритост и постоянство. Ако синът му бе наследил неговите „качества“, щяхме да си имаме работа с един ловък полицай, враждебно настроен към елита и всички, които малко или повече се доближаваха до него.
— Какво точно ти каза Дьобрюин?
— Помоли спешно да се срещнем, защото имал да ми зададе някои въпроси. Отговорих, че ще се отбия при него този следобед.
— Отиди веднага, щом можеш, за да знаем какво да очакваме.
— Страх ме е — призна Максим.
Сложих ръка на рамото му и като вложих цялата си убедителност, се опитах да го успокоя:
— Това не е официална призовка. Дьобрюин може да е бил надъхан от някого. Вероятно търси информация. Ако имаше нещо конкретно, нямаше да действа така.
Нервността на приятеля ми се излъчваше от всяка негова пора. Той откопча още едно копче на ризата си и избърса избилата на челото му пот.
— Не мога повече да живея с този дамоклев меч над главата. Може би, ако кажем всичко на…
— Не, Макс! Помъчи се да издържиш поне през уикенда. Знам, че не е лесно, но се опитват да ни изплашат и да ни объркат. Да не се хващаме на тази уловка.
Той си пое дълбоко въздух и с голямо усилие като че ли да се съвземе.
— Остави ме да направя свое разследване. Виждаш, че нещата постоянно се променят. Дай ми време да разбера какво се е случило с Венка.
— Добре — съгласи се Максим. — Ще отида в полицейския участък и ще те държа в течение.
Гледах как моя приятел слезе по каменните стълби и пое по пътя, който криволичеше между лавандуловите насаждения. До- като се отдалечаваше, силуетът му се смали и се разми, а накрая съвсем изчезна, погълнат от бледолилавия килим.
3
Преди да напусна кампуса, спрях пред Агората — стъклената сграда с форма на чиния, която бе построена до Историческата библиотека. (Никой в „Сент-Екзюпери“ не би използвал официалното название „Център за документация и информация“ за едно толкова символично място.)
Разнесе се обедният звънец, който освободи от занятия голяма част от учениците. Тъй като сега бе нужна електронна карта за достъп до читалните, аз пренебрегнах това ограничение, прескачайки автоматично отварящата се бариера, както бях виждал да правят в парижкото метро разни нехранимайковци, безпарични студенти и дори президенти на Републиката.
Като наближих гишето за заемане на книги, видях Елин Букманс, която всички тук наричаха Зели. С холандски произход, тази доста претенциозна интелектуалка имаше категорично, повече или по-малко аргументирано мнение за всичко. Последния път, когато я бях видял, тя беше леко надута четирийсетгодишна жена, която се гордееше с атлетичната си фигура. Сега, с напредването на възрастта, библиотекарката приличаше на някаква бохемска бабка — с кръгли очила, квадратно лице, двойна брадичка, хваната на кок прошарена коса и блузон с малка кръгла якичка.
— Здравей, Зели.
Освен с управлението на библиотеката тя години наред се не занимавала с изготвянето на програмата за киното в кампуса, ръководството на радиото на гимназията и на „София Шекспир Къмпани“ — помпозното име на училищния театрален клуб, на който майка ми посвещаваше много време, когато бе директор на подготвителните курсове.
— Здравей, писателю — отвърна ми Елин Букманс, сякаш бяхме разговаряли за последно предишния ден.
Никога не бях успял да разбера напълно тази жена. Подозирах, че за кратко е била любовница на баща ми, но доколкото си спомнях, майка ми я харесваше. Докато учех в „Сент-Екзюпери“, повечето ученици буквално я боготворяха — Зели бе постоянно в устата им, — като я считаха за душеприказчик, социален помощник и духовен наставник. А Зели — умалително име, което намирах за нелепо — се гордееше с тази роля и дори злоупотребяваше с нея. Водена от девиза „Силна със слабите, слаба със силните“, тя си имаше своите пристрастия, като обръщаше прекомерно внимание на някои ученици — често най-изявените или най-отраканите, — а други напълно пренебрегваше. Спомням си, че обожаваше брат ми и сестра ми, но аз сякаш никога не бях достоен за нейния интерес. Това ме устройваше, защото тази антипатия беше взаимна.