Момичето и нощта [bg]
- Автор: Мюссо Гийом
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-619-01-0407-0
- Переводчик: Венера Атанасова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето и нощта [bg]». Краткое содержание книги:
Днес автоматична бариера беше заменила нуждата от наемане на сезонни работници за лятото. Взех билета си от автомата, намерих място за паркиране близо до административната сграда на пристанището и тръгнах да се разходя по крайбрежната алея. Много неща се бяха променили през последните двайсет години: достъпът до пристанището беше напълно променен, пътят беше разширен и голяма част от района беше станала пешеходна. Обаче гледката си беше същата. За мен тя беше една от най-великолепни- те на Френската Ривиера — синьото море на преден план, масивният и вдъхващ сигурност силует на крепостта „Форт Каре“, който се извисяваше над гората от корабни мачти, лазурното небе, което се простираше до безкрая, и неясните очертания на планините в далечината.
Днес духаше мистралът, който толкова харесвах. Тук всичко ми напомняше за миналото и събуждаше у мен желанието да се върна да живея на това място, което обичах и което бях напуснал по злощастни причини. Не си правех никакви илюзии — Антиб вече не беше градът от моето юношество, но също като за Ню Йорк, продължавах да харесвам представата, която имах за него. Един специален град, запазен от фалшивия блясък на някои други кътчета по Лазурния бряг. Град на джаза, град на американците от Изгубеното поколение, град, чиито красоти бях разкрил пред Венка, град, който по невероятен начин бе приел повечето творци, които имаха огромно значение за мен. Мопасан бе акостирал на неговото пристанище своята яхта „Бел Ами“, Скот Фицджералд и Зелда бяха отсядали в хотел „Бел Рив“ след войната, Пикасо бе устроил свое студио в замъка „Грималди“, на две крачки от апартамента, в който Никола дьо Стал бе нарисувал най-хубавите си картини. Най-накрая Кийт Джарет — авторът на „саундтрака“ на всичките ми книги — продължаваше редовно да изнася концерти на сцената „Пинед“ в квартала „Жуан ле Пен“.
Минах през Морската порта — разграничителна линия между пристанището и стария укрепен град. В този пролетен уикенд бе доста оживено, но туристическият наплив, който променяше същността на града, все още не беше започнал. Човек можеше да крачи по улица „Обернон“, без да бъде блъскан.
В „Кур Масена“ търговците на зеленчуци и плодове, цветарите, сиренарите и провансалските занаятчии започваха да събират багажа си, но покритият пазар продължаваше да пъстрее с хиляди цветове. Въздухът бе изпълнен с гласовете на хора, говорещи на местния диалект, и хармония от аромати на черни маслини, захаросани цитрусови плодове, мента, сушени домати. На площада пред кметството празнуваха последната предиобедна сватба. Сияещите младоженци слизаха по стълбите сред радостни възгласи и дъжд от розови листенца. Аз бях на светлинни години от цялата тази празнична суетня — дори не ми минаваше мисълта за женитба, — но въпреки това бях завладян от радостта и усмивките по лицата им.
Спуснах се по тясната уличка „Сад“, където баща ми бе живял на младини, към площад „Насионал“ и оттам отидох до „Микеланджело“ — един от най-емблематичните ресторанти в града, който всички тук наричаха „Мамо“ на името на съдържателя му. Навън имаше свободни места. Седнах на една маса и си поръчах местния специалитет — цитронада с мастика и босилек.
2
Никога не съм имал свой кабинет. Още от подготвителните класове обичах да уча на просторни места — кухнята на родителите ми, читалните на библиотеките, кафенетата в Латинския квартал. В Ню Йорк пишех в заведенията на „Старбъкс“, в хотелски барове, в паркове и ресторанти. Имах чувството, че мисля по-добре в оживена среда, изпълнена с хорска глъч и шума на ежедневието. Сложих на масата книгата на Стефан Пианели и докато чаках да ми донесат аперитива, проверих съобщенията на телефона си.
Имаше един яден есемес от майка ми, която не си правеше труда да бъде любезна: „Зели ми каза, че си дошъл за честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Какво те е прихванало, Тома? Дори не ми съобщи, че си във Франция. Ела на вечеря у дома тази вечер. Поканили сме и семейство Пелегрино. Ще се зарадват да те видят.“ Отговорих й лаконично: „Ще ти се обадя по-късно, мамо.“ Възползвах се от факта, че така и така държа в ръка телефона си, за да изтегля приложението на „Нис Матен“ и след това свалих броевете на вестника от 9-и до 15-и април.
Докато ги преглеждах, бързо попаднах на търсената от мен статия на Стефан Пианели, в която той описваше намирането от ученици от гимназията на пълна с банкноти чанта в едно старо ученическо шкафче. От прочетеното не научих нищо ново и бях много разочарован, че към статията нямаше приложена нито една снимка на въпросната спортна чанта. Тя бе илюстрирана с въздушна снимка на кампуса и с още една на ръждясалите шкафчета в съблекалнята, но в нея се уточняваше, че „някои ученици са разпространили снимки на находката си в социалните мрежи, преди полицията да ги накара да ги изтрият в интерес на правилното провеждане на разследването“.