Момичето и нощта [bg]

Днес автоматична бариера беше заменила нуждата от наемане на сезонни работници за лятото. Взех билета си от автомата, намерих място за паркиране близо до административната сграда на пристанището и тръгнах да се разходя по крайбрежната алея. Много неща се бяха променили през последните двайсет години: достъпът до пристанището беше напълно променен, пътят беше разширен и голяма част от района беше станала пешеходна. Обаче гледката си беше същата. За мен тя беше една от най-великолепни- те на Френската Ривиера — синьото море на преден план, масивният и вдъхващ сигурност силует на крепостта „Форт Каре“, който се извисяваше над гората от корабни мачти, лазурното небе, което се простираше до безкрая, и неясните очертания на планините в далечината.

Днес духаше мистралът, който толкова харесвах. Тук всичко ми напомняше за миналото и събуждаше у мен желанието да се върна да живея на това място, което обичах и което бях напуснал по злощастни причини. Не си правех никакви илюзии — Антиб вече не беше градът от моето юношество, но също като за Ню Йорк, продължавах да харесвам представата, която имах за него. Един специален град, запазен от фалшивия блясък на някои други кътчета по Лазурния бряг. Град на джаза, град на американците от Изгубеното поколение, град, чиито красоти бях разкрил пред Венка, град, който по невероятен начин бе приел повечето творци, които имаха огромно значение за мен. Мопасан бе акостирал на неговото пристанище своята яхта „Бел Ами“, Скот Фицджералд и Зелда бяха отсядали в хотел „Бел Рив“ след войната, Пикасо бе устроил свое студио в замъка „Грималди“, на две крачки от апартамента, в който Никола дьо Стал бе нарисувал най-хубавите си картини. Най-накрая Кийт Джарет — авторът на „саундтрака“ на всичките ми книги — продължаваше редовно да изнася концерти на сцената „Пинед“ в квартала „Жуан ле Пен“.