Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Мики остана на безопасно разстояние — около три метра. Беше като хипнотизирана от странното изпълнение.
В това време от задната врата се обади леля й:
— Мики, скъпа, сервираме десерта, не се бави — и си влезе вътре.
Сякаш засрамил се от постъпката си, облакът се отдръпна от луната. Синсемила вдигна тънките си ръце към небето, сякаш лунната светлина я вдъхновяваше. С вдигнато към земния спътник лице, изложено на неговите сребристи лъчи, тя се завъртя бавно, след което започна да танцува в кръг. Скоро след това затанцува грациозно и леко, като че ли под такта на валсова музика, която само тя чуваше. Лицето й остана вдигнато към луната, сякаш небесното тяло беше принц, който я беше хванал за ръцете и танцуваше с нея.
От време на време Синсемила се смееше. Не истеричен смях, какъвто Мики очакваше от нея. По-скоро някакво момичешко веселие, благозвучно и приятно, дори до някъде стеснително.
След не повече от минута смехът секна и дойде краят на валса. Жената позволи на невидимия си партньор да я отведе до стъпалата на задната врата, след което седна върху тях. Приличаше на ученичка, която е изиграла танца си и сега отново си сяда на масата.
Забравила за Мики, Синсемила седна и подпря лакти на коленете си, а брадичката на дланите си. Загледа се в изпълненото със звезди небе. Като че беше малко момиченце, потънало в мечти за приказния принц или пък прехласнато пред чудото на Сътворението.
После разпери пръсти и обхвана с тях лицето си. Отпусна глава. Отново заплака толкова тихо, че звукът се стори на Мики като глас на истински призрак: едва доловимият стон на душата сякаш идваше от границата на този свят с отвъдния.
Стискайки лицето си, Синсемила стана от стълбите. Влезе в тъмната кухня със светещия часовник.
Мики изтупа коленете си. Августовската горещина, като супа в тенджерата на огромен канибал, в която плуваха хората, все още я караше да се поти. Тихата нощ нямаше сили да охлади тази супа.
Плътта се пържеше, но съзнанието си имаше свой термостат. Ледените тръпки, които полазиха Мики, бяха достатъчни да сковат и капчиците пот, избили на веждите й.
„Лейлъни е най-добре да е мъртва“.
Веднага прогони тази неприятна мисъл. Тя също беше израснала в проблемно семейство, изоставена от баща си, оставена на произвола от жестока майка, която не беше способна да обича, малтретирана физически и психически — и въпреки това беше оцеляла. Положението на Лейлъни не беше по-розово, но не и по-лошо от това на Мики. Само беше малко по-различно. Трудностите каляват онези, които не се пречупват. На девет години Лейлъни вече беше несломима.
И все пак Мики се страхуваше да се върне в кухнята на Дженива, където я чакаше момичето. Ако Синсемила с всичките странности около личността й не беше измислица, тогава как ли щеше да изглежда бащата убиец, доктор Смърт, с неговите единайсет жертви?
Вчера в този двор, докато Мики се печеше в шезлонга, изненадана и леко объркана от първата си среща с провъзгласилото се опасно мутантче, Лейлъни беше казала няколко особени неща. И сега едно от тях отекна в главата й. Момичето беше попитало Мики, дали вярва в живота след смъртта и когато тя й зададе същия въпрос, Лейлъни просто отвърна: „По-добре да вярвам“.
Тогава отговорът й се стори странен, макар че не му беше придала особено значение. Сега това изречение беше заредено със съвсем друг смисъл. Натежало повече отколкото контейнерите в товарните влакове, на които Мики си беше мечтала да избяга.
И ето сега, горещата августовска нощ. Луната. Звездите и тайните зад тях. Няма никакви влакове за бягство. Нито за Лейлъни, нито за Мики.
„Вярваш ли в живота след смъртта“?
„По-добре да вярвам“.
„Четири старици, трима старци, трийсетгодишна майка на две… шестгодишно момче в инвалидна количка…“
А къде беше братът на момичето, Лукипела, около когото имаше някаква мистерия? Дали не беше станал дванайсетата жертва на Престън Мадок?
„Вярваш ли в живота след смъртта“?
„По-добре да вярвам“.
— Мили Боже! — прошепна Мики. — Какво ще правя?
Глава 10
Големи тирове, натоварени с всичко от машинни лагери до измервателни уреди, хладилни камиони със сладолед или месо, сирене или замразени храни, платформи с бетонени тръби и стоманена арматура и железопътни траверси, автовози, камиони с добитък, пълни с бензин или химикали цистерни. Камари оборудване и светлини гъмжат около колонките по бензиностанциите подобно на праисторически стегозаври и бронтозаври. Бучащи и ръмжащи, хиляди и милиони големи камиони чакат маркуча да стигне и до тях и те да се захранят с гориво, продукт на дестилации в земната кора от двеста милиона години.