Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Мики изтича при нея и коленичи.
— Госпожо Мадок? Добре ли сте?
Жената лежеше на земята, като се беше подпряла леко с тънките си лакти, беше повдигнала тялото си, а главата й беше отпусната надолу. Лицето й беше на сантиметри от тревата, скрито от косата й — бяла на лунната светлина, но иначе сигурно беше руса като на Лейлъни. Дишаше тежко и при всяко издишване косите й потрепваха.
След известно колебание Мики сложи длан върху рамото й, но тя не реагира на докосването, както не беше реагирала на повикването и на въпроса. Цялата се тресеше.
Мики остана до нея. Погледна към тяхната каравана и видя, че Дженива е застанала на задната врата. Лейлъни остана вътре.
Подпряна на прага, леля Джен помаха оживено, сякаш караваната беше океански лайнер, готов да отплава всеки момент от пристанището.
Мики също й помаха, но това никак не я изненада. След като прекара цяла седмица с Дженива, тя вече беше възприела настроението и реакциите на леля си към лошите новини и нещастните обрати на съдбата. Джен посрещаше нещастието не просто стоически, а с някаква чудата веселост. Тя отказваше да отстъпи пред трудностите и решително продължаваше да ги посреща като някакви замаскирани приятни явления, които щяха да се проявят след време. Мики приемаше този подход, но само ако са те простреляли в главата и вземаш киното за реалност. Новата Мики обаче не само намираше утеха, но и вдъхновение в този своеобразен Зен будизъм на Джен. Именно Новата Мики помаха на леля си.
Дженива помаха отново, още по-енергично. Преди обаче Мики да й отвърне със същото, проснатата жена отново изскимтя жално. Слабото й пъшкане премина в мъчителен стон, след което тя тихо заплака. Не някакво хлипане на благородна девица, а покъртително ридаене.
— Какво има? С какво да ви помогна? — Мики се притесни, макар че вече не очакваше отговор или каквато и да е друга реакция.
В наетия под наем мобилен дом на семейство Мадок зад пердетата светеше лампа. Тъмнооранжевата светлина, която тя хвърляше, беше по-мрачна и неприветлива. Завесите бяха спуснати плътно. Зад отворената врата се виждаше част от кухнята, осветявана само от циферблата на стенен часовник.
Ако Престън Мадок, по прякор доктор Смърт, си беше у дома, по-голяма незаинтересованост за съпругата му и нейното състояние той не би могъл да демонстрира.
Мики стисна рамото на жената. Макар и да беше убедена, че името е плод на развинтеното въображение на Лейлъни, тя й каза:
— Синсемила?
Жената спря да ридае и вдигна глава. Беше шокирана. В очите й светеха пламъчета, толкова големи, че се виждаха дори ирисите.
Тя отблъсна ръката на Мики и отново зарови глава в тревата. Ридаенето се поднови и премина в силен плач.
Изпълнена с гняв, мъка и страх, жената каза:
— Ти не ме притежаваш!
— По-спокойно — опита се да я успокои Мики, все още коленичила.
— Не можеш да ме контролираш с това име!
— Само исках да…
Последва тирада, която беше захранвана от бяс и ярост:
— Вещица с метла, вещица кучка, слуга на дявола, изчадие адово, долетяло от луната с името ми на устата, мислиш си, че можеш да ме омагьосаш само с едно име. Няма да стане, никой не ми е господар и няма да ми бъде нито чрез магия, нито чрез пари, нито чрез сила, доктори, закони или сладки приказки. Никой НИКОГА няма да ми е господар!
В отговор на тези безумни слова Мики реши да замълчи и да си тръгне.
Очевидно вбесена от движението, макар то да представляваше чисто отстъпление и съгласие, Синсемила скочи на крака с невероятна бързина и енергия. Полите на дрехата й изплющяха, а косите й се отметнаха като на ядосана Медуза Горгона. При това вдигна във въздуха облак прах и стръкове мъртва трева.
Стисна зъби и процеди:
— Изчадие адово, вещица, кучка, зло семе магьосническо, не ме е страх от теб!
Мики беше скочила, когато Синсемила направи рязко движение, и сега отстъпваше към оградата. Не искаше да рискува да обърне гръб на съседката си, сякаш дошла направо от Пъкъла.
Сребристата луна се беше скрила зад един облак. Зад хоризонта на запад и последният сноп светлина беше изсмукан от нощта. Мики вече беше готова да повярва, че тази побъркана жена и Лейлъни са майка и дъщеря.
Когато оградата отново изскърца под краката й, тя разбра, че е стигнала до спасителния проход. Искаше да погледне надолу, за да не се спъне в колчетата на оградата, но вместо това не изпусна от поглед непредсказуемата си съседка.
Синсемила сякаш се отърси от гнева си така внезапно, както той я беше сполетял. Оправи презрамките на дългия комбинезон и полите му, изтърси го от пръстта и тревата. Отмести дългата коса от лицето си и я спусна по бледите си рамена. Изпъна се, вдигна глава, разпери ръце и се протегна силно, все едно че сънуваше приятен сън.