Ако някога в България стане промяна, тя ще дойде чрез еволюция, а не революция. Безкомпромисна враждебност към режима няма да помогне на този процес. Нито пък реално би насърчила антимарксистите. Тези, които в сърцата си най-много се противопоставят на комунизма, няма да ни упрекнат за това, че имаме контакти с онези на власт. Напротив, моят опит ме кара да мисля, че това, което тези хора очакват, е една британска политика, която може да повлияе на Партията, а чрез нея и на общото състояние на страната. Аз не мога да се откажа от убеждението — макар то да не се споделя от много от моите колеги — че съдбата на тази страна сега е поставена на везните и може да бъде решена през следващите няколко години.

Пълните последици от революцията от 1944 г. все още предстои да бъдат почувствани. След само 15 години комунистическо управление страната до голяма степен продължава да живее по инерцията от миналото. В повечето сфери на живота има хора, съзряли преди революцията — нещо, което не е вярно в Русия. Парливият въпрос е какво ще стане през следващото поколение. Ще се появи ли една нова и квазинезависима България, или пък цялата тъкан ще се разгради и ще бъде залята от течението, подобно на балтийските държави? Моето гледище е, че едно от тези две неща ще стане, въпреки че след като България няма обща граница със Съветския съюз, много ще зависи от това, което стане в Румъния.

Аз лично намирам тази перспектива за крайно обезпокоителна, както и, уверен съм, всички либерално настроени българи, защото българите са патриотичен народ. Русия, с нейните огромни ресурси, вероятно може да преживее една революция и дори да я доведе до успешен край. Но България е една твърде млада и твърде безпомощна нация, за да има особена надежда за възраждане без помощ отвън — много по-малка надежда, разбира се, от по-старите общества на Полша и Унгария.