Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Ей сега слизаме! — провикна се Митето от най-високия клон и след малко посрещна Мишо с протегната ръка: — Здрасти! Искам да те поздравя за оная вечер. Честно казано, не вярвах, че ще влезеш. Браво!
— Да бе, и аз! — добави чистосърдечно Самуел. — Даже им казах, че ще се превърнеш в истинска жаба. Хи, хи!
Мишо го изгледа накриво и сам не повярва на последвалата реакция:
— Ти не се засягай, майтапя се!
— Абе, вярно, няма ли да ходим до блатото? — попита дипломатично Борисчо.
— Мързи ме нещо, по-добре да се качим у нас и да пръскаме момичета — предложи Стефчо.
Идеята му бе прегърната безрезервно от останалите. Мишо гледаше с недоумение, но Митето му обясни.
— В блока на Стефчови е много кефско. Аха! Страшно е удобно за спринцовки.
— И е лесно за целене — не е като с жабите — добави Кирчо.
— Отиваме! — изкомандва Митето и бандата се отправи към блока.
Това беше първият жилищен блок в Олм, изграден за част от елита на властта и обявен за гордост на социалистическото строителство. На фона на късните панелни комплекси, които с годините повсеместно опасваха България, тази сграда бе направо невинно грозна. Четириетажен паралелепипед с един вход и дванадесет апартамента, тя бе копие на първите софийски кооперации, само че покривът й не бе керемиден, а най-обикновена плоча, полята с асфалт и поръсена с мозайка. На приземния етаж имаше магазини с просторни витрини и изглед към главната улица. През шейсетте години на двадесети век този блок често беше обект на пропагандата — многократно бе сниман и показван по разни табла и стенлистове, величаещи завоеванията на новия светъл и жизнерадостен строй.
През октомври 1974-та, половин година след смъртта на баща му Васил, майка му окончателно се премести в София, в Коньовица, където предвидливият му дядо Михаил Казанджиев бе купил навремето малка къщичка с две стаи. Точно срещу нея имаше жилищна кооперация, която много приличаше на първия олмски блок. Въобще, родният му град никъде нямаше да му липсва. Където и да отидеше, нещо задължително и дори болезнено щеше да му го напомня. Затова бе измислил специален афоризъм: „Светът е един малък Олм.“ Понякога се оказваше прав.
— По-тихо! — предупреди шумните си приятели Стефчо, когато те вече се изкачваха по стълбището.
Другарят Пенев живееше на втория етаж и почти целият апартамент бе с изглед към улицата. Той бе голям, с три спални и просторен хол с трапезария, през който децата минаха, за да излязат на почти десетметровата тераса. В единия й край на шезлонг седеше възрастен човек и четеше вестник. Това бе дядото на Стефчо и Кирчо — приятелят на покойния съпруг на Милèва, който, според нея, се бе възползвал максимално от новата власт. Евтим Здравков бе умен човек и като всеки нормален такъв мислеше трезво за бъдещето на децата си. Знаеше, че ще го убият и пак ще му вземат земята. Той си остана скрит земеделец, от забранения съюз на Никола Петков, и бе твърдо убеден, че властта на зет му един ден ще си отиде, но така и не успя да доживее тоя ден. Умря година преди падането на Берлинската стена, чийто нежен грохот отнесе и българските партийни другари. Иначе бай Евтим бе много добър и достоен мъж, който до последно си остана в Олм, за да умре сам на лозето си — едничкото парче земя, което му беше останало.
— Здрасти дядо! — бодро каза Кирчо.
Пичовете също поздравиха и се надвесиха на парапета. Старият човек прецени, че не му е мястото тук и се прибра в апартамента.
— Какво ще кажеш? — обърна се Борисчо към Мишо.
Гледката наистина бе чудесна, по-скоро — удобна да наблюдаваш целия поток, който минаваше по главната улица. От терасата до тротоара долу височината не бе повече от седем метра, а това бе идеално разстояние за пръскане по минаващите момичета или за целене с тръбичка от перомолив и оризови зърна. Можеше да стреляш и бързо да се скриеш зад преградата на балкона и там да се кефиш на писъците на изненаданите женки.
Мишо не бе участвал досега в подобен отсртел, но усещаше, че не му се нрави. Представяше си самият той да е на прицел. Все пак, съгласи се да вземе един воден пистолет, който Стефчо му подаде. Момчето донесе и емайлирана кофа, пълна с вода, както и няколко спринцовки. През шейсетте години в Олм спринцовките бяха стъклени и се изваряваха. Беше много трудно да се намери — водеха се на отчет, но пичовете успяваха да се снабдяват — най-вероятно от добри майки и бащи лекари и медицински сестри. Като новак за Мишо нямаше спринцовка, но той не се разсърди. И без това нямаше да пръска, а щеше само да гледа.