Проклятието на Жабата

През октомври 1974-та, половин година след смъртта на баща му Васил, майка му окончателно се премести в София, в Коньовица, където предвидливият му дядо Михаил Казанджиев бе купил навремето малка къщичка с две стаи. Точно срещу нея имаше жилищна кооперация, която много приличаше на първия олмски блок. Въобще, родният му град никъде нямаше да му липсва. Където и да отидеше, нещо задължително и дори болезнено щеше да му го напомня. Затова бе измислил специален афоризъм: „Светът е един малък Олм.“ Понякога се оказваше прав.

— По-тихо! — предупреди шумните си приятели Стефчо, когато те вече се изкачваха по стълбището.

Другарят Пенев живееше на втория етаж и почти целият апартамент бе с изглед към улицата. Той бе голям, с три спални и просторен хол с трапезария, през който децата минаха, за да излязат на почти десетметровата тераса. В единия й край на шезлонг седеше възрастен човек и четеше вестник. Това бе дядото на Стефчо и Кирчо — приятелят на покойния съпруг на Милèва, който, според нея, се бе възползвал максимално от новата власт. Евтим Здравков бе умен човек и като всеки нормален такъв мислеше трезво за бъдещето на децата си. Знаеше, че ще го убият и пак ще му вземат земята. Той си остана скрит земеделец, от забранения съюз на Никола Петков, и бе твърдо убеден, че властта на зет му един ден ще си отиде, но така и не успя да доживее тоя ден. Умря година преди падането на Берлинската стена, чийто нежен грохот отнесе и българските партийни другари. Иначе бай Евтим бе много добър и достоен мъж, който до последно си остана в Олм, за да умре сам на лозето си — едничкото парче земя, което му беше останало.

— Здрасти дядо! — бодро каза Кирчо.

Пичовете също поздравиха и се надвесиха на парапета. Старият човек прецени, че не му е мястото тук и се прибра в апартамента.

— Какво ще кажеш? — обърна се Борисчо към Мишо.

Гледката наистина бе чудесна, по-скоро — удобна да наблюдаваш целия поток, който минаваше по главната улица. От терасата до тротоара долу височината не бе повече от седем метра, а това бе идеално разстояние за пръскане по минаващите момичета или за целене с тръбичка от перомолив и оризови зърна. Можеше да стреляш и бързо да се скриеш зад преградата на балкона и там да се кефиш на писъците на изненаданите женки.

Мишо не бе участвал досега в подобен отсртел, но усещаше, че не му се нрави. Представяше си самият той да е на прицел. Все пак, съгласи се да вземе един воден пистолет, който Стефчо му подаде. Момчето донесе и емайлирана кофа, пълна с вода, както и няколко спринцовки. През шейсетте години в Олм спринцовките бяха стъклени и се изваряваха. Беше много трудно да се намери — водеха се на отчет, но пичовете успяваха да се снабдяват — най-вероятно от добри майки и бащи лекари и медицински сестри. Като новак за Мишо нямаше спринцовка, но той не се разсърди. И без това нямаше да пръска, а щеше само да гледа.