Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Джулиън, който яздеше начело на отряда си, наблюдаваше Ла Виолет и Габриел, които както винаги препускаха малко настрана от войниците. Не можеше да чуе разговора им, но ако се съдеше по жестовете и мимиките им, двамата се караха или поне си разменяха силни думи. Момичето обясняваше разпалено и подкрепяше аргументите си с буйни жестове. Великанът му отвръщаше с мрачна упоритост. Всъщност, през повечето време мълчеше и само поклащаше глава в знак на отказ. Нищо не можеше да сломи непоколебимостта му.
Оставаха им още два часа до главната квартира в граничния португалски град Елвас. Джулиън щеше да заведе своето „цвете“ при главнокомандващия след пет дни, както беше обещал. За съжаление не водеше със себе си уплашена и покорна пленница, готова да издаде тайните си, а една енергична, решителна бандитка, която може би щеше да се съгласи да даде исканите сведения, поточно да ги продаде на англичаните. Щеше да му бъде интересно да види как ще я посрещне Уелингтън… и как ще оцени ролята на полковника в тази игра.
Джулиън изкриви лице. Знаеше, че ще му се наложи да даде обяснение защо е загубил пленницата си и как е бил принуден да сключи сделка с нея, за да я доведе при главнокомандващия. Истината беше унизителна. Можеше само да се надява, че Ла Виолет няма да разкаже за случилото се край реката.
Той забеляза, че двамата се бяха насочили към него, и спря коня си. Габриел не изглеждаше особено щастлив, докато лицето на момичето не издаваше нищо. Когато го настигнаха, Джулиън стегна юздите на коня си и тримата тръгнаха редом.
— Докато ме няма, вие ще отговаряте за безопасността на момичето, англичанино — заговори грубо Габриел. Ръката му почиваше върху масивната дръжка на меча.
— Къде смятате да отидете?
— Това няма значение. Запомнете, че вие носите отговорност за момичето, и никога не го забравяйте.
Джулиън поклати глава и се засмя невярващо.
— Нима наистина очаквате да отговарям за делата на Ла Виолет? Велики боже, Габриел, аз познавам границите на възможностите си.
— Не за делата й, само за сигурността й — обясни Габриел, преди Тамсин да е успяла да възрази.
— Да приема ли, че не ви е ясно, че едното има нещо общо с другото? — попита хапливо Джулиън.
— Аз отговарям сама за себе си — намеси се нетърпеливо Тамсин. — Отговарям и за сигурността си. Габриел, държиш се като бабичка.
— Ел Барон повери сигурността ти в моите ръце. — Великанът се намръщи заплашително. — Ако продължаваш да вършиш глупости и настояваш да останеш сама, ще тълкувам думите му, както си искам. — Той хвърли зъл поглед към Сейнт Симон. — Значи, английски полковнико, ако падне само косъм от главата й, ще ви извия врата като на пиле.
Тамсин вдигна поглед към небето.
— Аз ще бъда в главната квартира на англичаните, Габриел. Какво може да ми се случи там?
— Нищо, доколкото зависи от мен — отговори бързо Джулиън, решил да не обръща внимание на заплахите на великана. — Докато е гост на главната квартира, мис Тамсин е в безопасност. Но ако напусне Елвас, не мога да гарантирам за нищо. В края на краищата аз не съм бавачка.
— Нямам нужда от бавачка! — избухна Тамсин. — Нямам нужда и от лична охрана. Хайде, Габриел, тръгвай! Колкото по-скоро потеглиш на път, толкова по-бързо ще се върнеш.
— Даваш ли ми думата си, че няма да напуснеш Елвас, преди да се върна? — Габриел трепереше от гняв, но още повече го измъчваше страхът за повереницата му.
— Имаш думата ми. — Тамсин се наведе към него и помилва бузата му. Усмивката й беше пълна с обич, очите гледаха топло. — Не се тревожи за мен. Ще бъда на сигурно място, пък и знаеш, че не може другояче. Трябва да направя това, което съм замислила.
Габриел въздъхна тежко.
— Щом толкова настояваш, малко момиче. — Той обърна коня си и препусна обратно към планините, като вдигна ръка за сбогом.
— Бедният Габриел не смееше да ме остави сама — обясни Тамсин и отново се усмихна с искрена нежност. — Не понася, когато не съм пред очите му, особено откакто… — Тя млъкна, очите й се замъглиха, усмивката изчезна.
— Откакто? — настоя Джулиън. Тамсин разтърси глава.
— Това е минало, милорд полковник. — Тя засенчи с ръка очите си и се загледа през равнината към стените на Бадахос. Земята трепереше от бомбардировките и рева на оръдията. Французите ожесточено отговаряха на огъня.
— Къде отива Габриел?
Тамсин вдигна рамене.