Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Спалнята й беше ужасно студена след дългата нощ. Хариет навлече набързо някаква избеляла вълнена рокля с дълги ръкави и закрепи едно муселинено боне на непокорната си коса.
На път за кухнята мина покрай прозореца и по навик погледна навън, за да види как зората облива с розова светлина морската шир. Имаше отлив и сега беше ужасно подходящ момент да иде на лов за вкаменелости. Колко жалко, че Гидиън й бе забранил да се приближава до скалите, преди крадците да са заловени.
С периферното си зрение Хариет зърна някакъв човек на брега под нейния прозорец. Закова се на мястото си и се надвеси през перваза, за да огледа по-добре. Може би е някой рибар, каза си тя.
Но миг по-късно човекът отново се появи в полезрението й и Хариет моментално разбра, че това не е никакъв рибар. Мъжът носеше палто и някаква много сплескана шапка с ниско дъно, нахлупена над ушите му. Не можеше да види лицето му, но веднага разбра, че мъжът се отправя по брега към входа на нейната безценна пещера.
Хариет не се поколеба нито за миг. Случката бе прекалено тревожна и трябваше непременно да разбере какво става. Мъжът на брега очевидно не беше от крадците. Те се появяваха само нощем.
Това оставяше още само една вероятна възможност — този човек сигурно бе някой от колекционерите, който се опитва да се промъкне в нейните пещери.
Хариет знаеше, че трябва моментално да слезе на брега и да разбере какво си е наумил този натрапник.
5.
В ранното утро въздухът беше леденостуден. Хариет се уви още по-плътно в старото дебело наметало, принадлежало някога на майка й. Тя тръгна внимателно надолу по пътеката. Слънцето скоро щеше да изгрее, но все още сивата светлината, отразена от морето, бе съвсем оскъдна.
Когато стигна брега, тя забърза към редицата тъмни отвори в скалите. В мокрия пясък имаше отпечатъци от обувки. Щеше да си отдъхне само ако е сигурна, че натрапникът не се е насочил точно към онази пещера, която толкова я интересуваше напоследък.
Щеше да е съвсем лесно: просто ще проследи отпечатъците и ще провери дали не е влязъл в прохода към нейната пещера, където се намираше зъба.
Но само след няколко минути Хариет изтръпна от ужас, защото забеляза, че следите изчезват точно в този проход. Може би е чиста случайност, опита се да се успокои тя.
А може би означава, че някой друг се опитва да се докопа до скъпоценния й зъб. По дяволите! Каква глупачка беше, че се остави Гидиън да я отклони от работата й в пещерата, докато приключи с разбойниците. А и какво друго да очаква, когато оставя такава работа в ръцете на човек като Гидиън.
Загърната в топлото наметало, тя съжали, че не е взела и лампа със себе си. Трябваше да се сети, помисли си Хариет, докато пристъпваше през тесния вход в зейналата тъмна пещера.
Щом разбра, че не може да продължи напред без светлина, тя спря на място. Известно време стоя неподвижно, за да привикнат очите й към непрогледния мрак. Чуваше как около нея в зловещата тъмнина се процеждат капчици вода.
Хариет напрегна очи, за да различи нещо в тесния каменен коридор, водещ към пещерата. Нямаше и следа от светлина. Натрапникът явно вече се бе отдалечил доста напред през лъкатушните извивки на тунела, в края на който се намираше пещерата, пълна с крадени предмети и с нейния скъпоценен зъб.
— По дяволите — измърмори Хариет на глас, напълно отчаяна и вбесена. Не можеше да стори абсолютно нищо. Просто трябваше да чака тук, докато се върне онзи мъж. Тогава щеше да му даде да се разбере, щеше да му каже, че има разрешение лично от Гидиън тя и само тя да изследва тези пещери.
Хариет стоеше там нетърпеливо, кръстосала ръце, когато изведнъж някаква огромна ръка се спусна върху рамото й, стисна я силно и я обърна назад.
— Божичко, какво… — Хариет леко изпищя от уплаха, но веднага разбра, че не друг, а Гидиън бе влязъл през входа зад гърба й. — О, милорд, та това сте вие. Слава богу! Толкова се стреснах.
— Заслужавате доста повече от едно стресване — изръмжа Гидиън. — Би трябвало да ви напляскам. Какво, по дяволите, правите тук? Нали ви казах да не влизате в пещерите, докато не свърша с разбойниците?
Хариет се намръщи.
— Да, знам, милорд. Но ще разберете, че бях длъжна да сляза тук, щом ви разкажа какво се случи. Просто поглеждах през прозореца си преди малко и видях как друг колекционер се промъква подло насам.
— Видели сте, глупости — Гидиън хвърли един поглед към прохода. Той държеше в ръката си лампа, но тя не бе запалена.