Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
— Компанията тази вечер е чудесна, не мислиш ли? — леля Ефи си вееше с ветрилото и оглеждаше преценяващо залата. — А Фелисити определено изглежда най-добре от всички. Не се и съмнявам, че ще я канят за всеки танц, както винаги.
— Несъмнено — съгласи се Хариет. Тя седеше до леля си и наблюдаваше танцуващите, като вече скришом поглеждаше към малкия часовник, прикрепен към прекалено невзрачната й рокля. Все пак се опитваше леля и да не забележи отегчението й. Да въведат Фелисити в обществото беше най-важната им задача и тя, също като леля Ефи, бе твърдо решена да бъдат готови, в случай че се появи големият шанс за Фелисити.
— Трябва да й напомня да проявява по-малко въодушевление на дансинга — продължи леля Ефи, като лекичко се намръщи. — В града хората не показват толкова силни емоции. Не е прието.
— Знаеш колко много обича да танцува.
— Все едно — отвърна леля Ефи. — Тя трябва да потренира по-сдържано изражение.
Хариет въздъхна наум, с надеждата освежителните напитки и лакомствата да бъдат сервирани по-скоро. Досега нито веднъж не беше танцувала, което съвсем не бе необичайно, и сега тя очакваше с надежда нещо да наруши скуката. Чаят и сандвичите, сервирани на тези балове, не бяха кой знае какво, но все пак малко я разсейваха.
— Мили боже, приближава се господин Винъбъл — измърмори леля Ефи. — По-добре се стегни, миличка.
Хариет погледна възрастния мъж, облечен в старомоден лилав жакет и зелена жилетка, който тромаво се приближаваше към нея. Тя присви очи.
— Предполагам, че пак ще ме разпитва за последните ми открития.
— Не си длъжна да говориш с него, нали знаеш.
— А и нямам желание. Но ако не успее да ме притисне до стената този път, сигурно ще ме причака в неделя след църква. Знаеш колко е упорит — Хариет мрачно се усмихна на господин Винъбъл, който я дари със също толкова мрачна и заплашителна усмивка.
Двамата бяха стари врагове. Винъбъл беше запален колекционер на вкаменелости от години, но при един нещастен случай в пещерите бе започнал да се страхува от тях.
Оттогава бе принуден да събира вкаменелости само покрай брега и до ден днешен не беше направил нито едно значително откритие. Но това съвсем не му пречеше да убеждава Хариет, че се нуждае от неговата помощ и ръководство в работата си. Само че Хариет много добре познаваше номерата му. Търсачите на вкаменелости бяха пълни безсрамници и тя беше винаги нащрек в компанията на колекционери от сорта на господин Винъбъл.
— Добър вечер, госпожице Поумрой — господин Винъбъл се наведе вдървено над ръката й. — Мислех си, не бих ли могъл да се възползвам от привилегията да ви поднеса чаша чай?
— Благодаря ви, сър, това би било чудесно — Хариет се изправи и позволи на господин Винъбъл да я заведе до масата с освежителните напитки, където той с готовност й наля чаша чай.
— Как сте напоследък, скъпа? — усмивката на Винъбъл бе някак угодническа. — Сигурно сте се съсипали от работа в пещерите?
— Ходя там само когато имам време — Хариет се усмихна с престорена любезност. — Знаете как е, сър. Много сме заети с домакинството и напоследък рядко имам време да събирам вкаменелости.
Очите на Винъбъл блестяха. Разбира се, той много добре знаеше, че тя лъже. От доста време си играеха на тази игра.
— Споменах ли ви, че възнамерявам да се свържа с един колега от Кралското дружество за естествени науки във връзка с един доклад относно местните вкаменелости?
Хариет примигна любопитно.
— Не, не сте. Нима смятате да изнесете доклад пред Дружеството, сър?
— Признавам, че от доста време обмислям тази идея. Но, разбира се, съм много зает — Винъбъл погълна един миниатюрен сандвич. — А човек се нуждае от време, за да подготви подобно нещо.
— Както и от няколко интересни и необикновени вкаменелости — хладно отвърна Хариет. — Открихте ли нещо интересно напоследък?
— Две-три неща — Винъбъл се поклати на петите си с мъдра физиономия. — Две-три. А вие, скъпа?
Хариет се усмихна.
— О, опасявам се, че не мога да се похваля с нищо подобно. Както ви казах, напоследък имам толкова малко време да се занимавам с това.
Винъбъл очевидно се опитваше да измисли друг начин, за да пробие защитата й, когато над стаята се възцари необикновена тишина. Хариет се огледа любопитно. Музиката току-що бе спряла, но това не обясняваше внезапното затишие, настъпило сред тълпата. Тя забеляза, че всички погледи бяха насочени към вратата.
— Господи — възкликна Винъбъл стреснато. — Та това е Сейнт Джъстин. Какво търси тук, по дяволите?
Погледът на Хариет литна към входа на претъпканата зала. Там стоеше Гидиън, като някакъв хищен нощен звяр, случайно попаднал в стая, пълна с плячка.