Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Двамата се прокраднаха по коридора и достигнаха стълбището. Долу Кенрик отново тръгна напред, готов при нужда да използва дръжката на меча си, ако някой от войниците се събуди. Мъжете обаче спяха като мъртъвци — зад гърба си имаха твърде изтощителен ден — и не се наложи момъкът да употреби насилие.
В другия край на залата Уолтър ги очакваше до стълбището, което водеше надолу към втория етаж и пристройката, чийто вход се пазеше от страж. Уолтър кимна и се спусна по стъпалата; задачата му бе да отклони вниманието на стража. След няколко секунди Ранулф достигна вратата и предаде големия вързоп на Сърл. После двамата с Кенрик се озоваха обратно на стълбището и изчакаха завръщането на Уолтър. Не след дълго той се появи с широка усмивка на уста.
— Имахте ли някакви трудности с госпожицата?
— Не. Очакваме само Ерик.
— Всичко премина някак твърде леко — забеляза Кенрик. — Но какво ли ще стане, ако нещо забави Ерик или пък…
— Ти да си държиш езика зад зъбите — прекъсна го Ранулф. — До един час Ерик ще се появи и затова сега заминавате по леглата си. Когато дойде, той ще ви „събуди“ с новината си.
— Идиот такъв! Само един ред чували. Да не искаш да я смажеш?
Доста време след тези думи Рейна не чу нищо повече. Някой по погрешка бутна точно върху лицето й един чувал, който щеше да я задуши. Добре, че успя навреме да извърти главата си надясно; в противен случай тези бандити щяха да преживеят пренеприятна изненада, когато решеха да я извадят изпод чувалите.
Бе наясно, че са я напъхали в обозната кола, под житото, което Джилбърт продаде на тези мошеници. Очевидно това бе единственият начин, по който можеха да я изведат незабелязано от Клайдън и покупката на житото бе замислена предварително.
Разбира се, тя видя човека, който я отвлече. За никаква шега не можеше да става и дума. Той можеше да има един-единствен мотив — всичко се изясняваше от подхвърлената реплика, че я водят при някой си Ротуел, който и да бе този човек. Глупавият великан дори не я крадеше за себе си, нещо, което тя все пак би могла да разбере. Който и да се оженеше за нея — било безимотен рицар или могъщ лорд — щеше да получи и Клайдън, стига да положеше клетва за вярност пред лорд Ги. Все пак Фиц Хю бе поел върху себе си всички трудности, и то в полза на друг. Сигурно е получил цяло състояние, помисли си тя. Друго обяснение просто не съществуваше.
Рейна забеляза също, че същият този Фиц Хю все още й е сърдит заради инцидента с Тео, защото не прие извиненията й. Стана й неприятно, че го е молила за прошка. Този човек си позволяваше да се обижда заради такава дреболия. И то след като през цялото време е замислял това злодейство.
Постоянно я глождеше мисълта, че е приела радушно змия в дома си, че е изпитала искрена благодарност към този човек. Да, той я спаси, но подбудите му бяха низки. Всичко бе измама, лъжа и коварство. И този човек наричаше себе си благородник! Прояви огромно лековерие и вече не можеше да върне събитията назад. Бе пленничка. В едно нещо обаче нейният похитител се оказа прав — дори и да разкриеха престъплението му, хората й нямаше да се справят с по-силния противник и щяха да загинат безсмислено. На помощ можеше да се разчита най-рано след няколко дни. Но дотогава сигурно щеше да е омъжена — всичко зависеше само от местоживеенето на този Ротуел. Кой ли пък бе той, по дяволите?
Рейна изръмжа сърдито — върху корема й отново се стовари нещо тежко, което за щастие бързо бе отместено. Не, всъщност това не бе чувал. Значи някой я придружаваше. И наистина — още някой пътуваше в колата заедно с нея. Долавяха се и други шумове, но те бяха сравнително слаби — за това допринасяха както завивката, както и чувалите, които я скриваха от чужди погледи. Запита се тръгваха ли вече тези мъже или само проверяваха дали мирува. Сякаш изобщо бе в състояние да помръдне от мястото си!
— Ела, Лензо, вземи!
— Какво е това?
— Роклите й. Нямахме време да я облечем прилично.
— О, така ли?
— Ей, не мисли за такива работи. Много е стара за теб, а освен това вече е сгодена.
— Има ли значение възрастта, щом като Ротуел може да й бъде дори и прапрадядо.
— Е, едно „пра“ стига. А сега млъкни, защото вече отварят вътрешната порта. И не забравяй да стенеш, ако се наложи.
— Знам си задълженията, Кенрик. Ти по-добре скачай на коня, за да не закъснееш.
Потеглиха, и то доста бързо. Рейна се запита как ли са обяснили на стража ранното си тръгване, но скоро колата се затресе по неравния път и болките, които изпита, я принудиха да не мисли за нищо друго. Момчето също се люшкаше от единия до другия край на колата. Веднъж дори се строполи върху й. Тя изохка силно, тъй като коляното му се плъзна между два чувала и притисна болезнено бедрото й.