Шинджу

Сано го последва по коридора към малък мръсен двор с паянтова барака и тясна веранда. В дъното стърчеше тоалетната, оградена с куп дърва и няколко керамични делви. Острият мирис на туш преобладаваше над познатите миризми на канал и стърготини. Любителя на вишни го преведе покрай бараката. През отворените врати Сано видя три еднакви стаички. Във всяка от тях по един художник стоеше надвесен над дървена маса. Единият дълбаеше с длето парче дърво. Другият мажеше с туш готов калъп и го притискаше върху бял лист хартия. Третият оцветяваше вече готова гравюра. Любителя на вишни спря пред затворената врата на четвърта стаичка:

— На Норийоши е — каза той и плъзна вратата встрани.

Сано влезе и бавно огледа ниския таван. Стаята бе съвсем малка — работната маса край една от стените заемаше по-голямата част от пространството и оставяше място за спане само на един човек. До масата на пода имаше отворено сандъче с инструменти — различни по размер ножове и длета. До него лежеше скица с туш — очевидно последното занимание на Норийоши. Сано хвърли поглед към скицата и се слиса. Пак беше шунга, но изобразяваше група пируващи мъже.

— Специално издание за специален клиент, ха-ха — Любителя на вишни се завъртя край лакътя на Сано, ухили се и потри ръце. — Самураите често проявяват интерес към тези неща, нали?

Сано не отвърна. Той самият никога не бе опитвал любов с мъж, нито пък имаше такова желание, но приемаше, че всичко, което хората правят в интимните си отношения, е приемливо, стига да не засяга някой друг.

Погледна към единствения шкаф до стената точно срещу масата — кърпени дрехи, протъркани завивки, нащърбени съдове, набор от мастилници, четки, въглен и скици, — нищо, което можеше да му помогне да разбере повече за Норийоши, освен че е бил художник с ограничен талант и доходи. Сано прокара ръка по няколкото памучни кимона в шкафа и в този миг ръката му докосна нещо твърдо. Бръкна и извади малка, затегната с връв кесия. Беше твърде тежка за размерите си. Отвори я и не повярва на очите си — вътре имаше над трийсетина златни кобана31 — с толкова пари спокойно можеше да се издържа многодетно семейство цяла година. Откъде един беден художник притежаваше такова имане? Или не беше негово? Или бе спечелено по нечестен начин?

— Знаете ли откъде са парите? — обърна се Сано към Любителя на вишни.

С удивителна бързина търговецът протегна ръка и грабна кесията. Тикна я в джоба си и побърза да обясни:

— Мои са. Норийоши понякога събираше парите от клиенти вместо мен.

Сано отмести поглед от невинното лице на собственика към нозете му, които усилено потропваха — Любителя на вишни пак лъжеше. Сано потисна порива си да изтръгне със сила истината. Интуицията му подсказа да има търпение и да потърси друг начин. Ако не успееше, винаги можеше да се върне в магазина.

— Е, радвам се, че си ги намерихте — каза. — А дали ще може да поговоря с другите ви работници?