Шинджу

Този удар върху мъжествеността му го изтръгна от унеса. Собственикът бе или голям шегаджия или достатъчно глупав да не разбере, че подобни реплики може да засегнат клиентите му.

— Това не е ваша работа. — отсече Сано. — Не съм дошъл да купувам.

Представи се с името и титлата си и с искрено задоволство забеляза как лицето на Окубата пребледня и белегът му изпъкна още повече. Собственикът хвърли поглед към картините — отсъствието на червен цензорски печат върху тях недвусмислено определяше продажбата или притежаването им като нарушение на закона.

— Не се безпокойте за стоката си — побърза да поясни Сано. — Искам само да ми отговорите на няколко въпроса за Норийоши.

Окубата възвърна цвета на лицето си:

— Стига да мога, господине. Питайте каквото пожелаете.

За да го накара да се отпусне и да приспи подозренията му, Сано започна със съвсем невинен въпрос:

— Колко време работи за вас Норийоши?

— О, недостатъчно дълго.

Сано предупредително смръщи вежди. Любителя на вишни се сепна и почна да брои на пръсти:

— Норийоши беше с мен шест… не, седем години.

Достатъчно дълго, за да се опознаят добре, помисли си Сано.

— А що за човек беше?

— Обикновен. С две очи, един нос…

Раздразнението на Сано нарастваше. Той втренчи поглед в Любителя на вишни и заплашително докосна меча си. Собственикът опули очи и усмивката му изчезна. Явно осъзна, че е отишъл твърде далеч и побърза да се поправи:

— Норийоши бе изключително способен художник. И плодовит. Работите му се харчеха като топъл хляб. Ще ми липсва.

Сано поясни търпеливо:

— Всъщност имах предвид какво представляваше като човек. Общителен? Популярен?

Любителя на вишни се ухили:

— А, не особено популярен. Но… наистина имаше много приятели. Из целия квартал.

— Кажете ми имената им — Сано се зарадва, че нещата вървяха по-добре, отколкото бе очаквал.

Любителя на вишни спомена няколко мъже, все художници в чайните или гостилниците на Йошивара. Сано направи усилие да ги запомни.

— А жени? — попита той.

— Не, господине, поне доколкото знам. Освен младата дама, която умря с него…

Едва доловимо движение привлече погледа на Сано. Изражението на Любителя на вишни остана непроменено, но той неловко пристъпи от крак на крак. Това, както и неочаквано бързият отговор подсказаха на Сано, че търговецът лъже. Тялото и маниерите му го издадоха. За да притъпи бдителността му, Сано смени темата:

— Норийоши имаше ли роднини в града?

Нозете престанаха да се движат:

— Не, господине. Само в света на духовете. Беше ми споменал, че всички са загинали в Големия пожар.

— А кои бяха враговете му?

— Нямаше врагове, йорики — отвърна вежливо Любителя на вишни. — Всички го харесваха.

Сано погледна към нозете на търговеца, който отново запристъпя от крак на крак.

— По-добре ми кажете — настоя той. — Иначе ще го разбера от другиго и тогава… Нима мислите, че приятелите му — и той изброи имената, които Любителя на вишни му беше казал — няма да се разприказват?