Шинджу

— Другите йорики вземат секретарите със себе си, когато отиват по работа. А вие не ме водите никъде. Вчера ми заръчахте да свърша куп неща и излязохте. Днес — същата работа. Татко рече, че при вас трябва да овладея занаят. Да, ама как, когато вие изобщо не ме обучавате? — и вдигна към Сано сериозното си поруменяло лице.

От мрачното му настроение очите му изглеждаха кривогледи и младежът доби комично, слисано изражение. Сано потисна напиращата усмивка, а Цунехико продължи да нарежда печално:

— Освен това почвам да се чувствам самотен. Тук нямам приятели. Никой не ме харесва.

Сано всеки миг щеше да избухне в смях, но си даде сметка, че тирадата на Цунехико е напълно оправдана — до този момент той бе лош учител за своя секретар: лишаваше го от напътствия и проявяваше прекалена търпимост към леността и грешките му. Засрами се и рече:

— Отсега нататък ще работим заедно, Цунехико. Ще те науча на всичко, което зная, обещавам.

Цунехико вдигна глава и на лицето му трепна плаха усмивка. Сано също се усмихна. Помисли си каква картинка представляват — йорики неудачник и секретар ревльо — едно абсурдно съдружие. После смени темата и попита:

— Намери ли адресите, за които те бях помолил?

Тази сутрин, преди да тръгне за яшикито на фамилията Ниу, бе заръчал на Цунехико да направи справка в жилищните регистри за домашния адрес на Норийоши, а от гилдията на художниците да разбере къде е ателието му. Искрено се надяваше, че Цунехико е успял да се справи с тази проста задача.

— Да, йорики Сано сан. — засия Цунехико, възвърнал обичайното си лъчезарие. Грабна един лист от писалището и тържествуващо го представи на Сано. На него с едър непохватен почерк бяха изписани думите: