Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Близо до тази надгробна могила, откъм крепостната стена край морето, беше нейният дом. Красива и величествена каменна постройка. Факли от двете страни на обкованата с желязо порта осветяваха дългия ред сводести прозорци на втория кат. Приземният етаж беше без прозорци — същинска крепост. Тя спря и посочи с ръка издялания в камъка герб над вратата.
— Ако досега не си знаел, сега знаеш. Аз съм Ана Нотарас. Ана Нотарас — единствената дъщеря на куропалат Лукас Нотарас. Сега знаеш!
Гласът й беше звънлив като кристал. Тя сграбчи решително клепалото и гръмко удари три пъти по вратата. По същия начин отекват и първите три лопати пръст върху капака и на най-скъпия ковчег.
Не потърси странична портичка, ни таен вход. Тежките врати се отвориха. Синята ливрея на стражника бе богато извезана със сребро. На вратата тя обърна гордо глава към мен като към непознат и рече:
— Благодаря ти, кир Йоханес, че ме изпроводи до бащината ми къща. Върви си с Бога.
Вратата се затвори след нея. Сега вече знаех.
Майка й беше сръбска принцеса, племенница на стария деспот. По този начин тя се явяваше братовчедка на султанската вдовица. Има двама братя. Баща й е куропалат Лукас Нотарас и е възпитана да стане императрица, но Константин разтрогна годежа. Защо, защо бях срещнал точно нея?
Ана Нотарас. Неведомите пътища божии ме доведоха дотук. Затуй значи съм живял. Всички гробове в сърцето ми са отворени.
Баща ми отиде на среща с ангелите, но синът му се завърна — четиридесетгодишен и зрящ.
Защо ли съм така изумен? Та всичко беше ясно още от момента, в който я видях. Играта свърши — да започне действителността.
1 февруари 1453
Днес, след много безсънни нощи, отидох до форума на Константин Велики. Мраморните павета са смлени на прах от колелата на каруците. Сградите се рушат, а изгнилите дървени къщи са като лястовичи гнезда между пожълтелите мраморни стени.
Изкачих нащърбената изтрита спирала на стълбите до самия връх на колоната. От будуването и постите бях така изнемощял, та чак се задъхах. Зави ми се свят и на няколко пъти спирах и се облягах о стените. Полуразрушеното стълбище е опасно за живота. Заставайки на върха, целият град се разкри под краката ми.
Преди върху тази колона стоеше гигантската конна статуя на императора с меч в ръката, сочещ на изток, искряща на слънцето като маяк над Мармара, — хвърляйки златни искри чак до азиатския бряг.
Преди двеста и петдесет години латинските кръстоносци събориха тази статуя при завземането на Константинопол. Властваха в продължение на едно поколение — кратък миг в хилядолетната история на града. След това този пиедестал бе използван като ешафод. Много предатели са хвърлени от главозамайващата височина долу върху покрития с каменни плочи площад. Накрая един свещен монах го избра за свой дом и не го напусна до момента, в който изгореният от лятното слънце и изсушен от зимните виелици труп не бе спуснат с въжета. От върха на тази колона той проповядваше божия гняв и своите видения на тълпата, която се събираше по площада да го зяпа. Неговите резки викове, заклинания и благословии биваха отнасяни от вятъра, но в продължение на десетки години той беше една от забележителностите на града.
Сега на върха няма абсолютно нищо. Камъните са започнали да се отронват от гнездата си. Световното време е достигнало своя край. Изпод крака ми се отрони камък и полетя надолу. Дълго летя преди да се чуе шумът от удара в земята. Площадът беше безлюден.
Времето на моя град е изтекло. Няма го вече блясъкът на порфир и злато. Светостта вече я няма — заглъхнали са ангелските песни. Това, що е останало, са само похотта на плътта и последните удари на сърцето. Студенина, безразличие, алчност и политически интриги. Моят град е като умиращо тяло без душа. Духът му се е скрил в душните манастирски килии, в библиотеките и сред пожълтелите ръкописи, прелиствани от беловласи старци с беззъби усти.
Черните поли на нощта са се прострели върху моя град, хвърляйки сянката си върху целия Запад.
— Пламни, о, град! — извиках аз от дъното на своето сърце. — Още веднъж пламни, за последен път! Пламни пред портите на мрака с пламък свят! Хилядолетия са вкаменили духа ти, но още веднъж го изцеди от тези каменни руини. Изцеди последните капки свещен елей, надени трънливия венец и за последен път в пурпур се облечи. Достоен сам за себе си бъди!
Далече под краката ми, в пристанището лежаха неподвижно изпратените от Запада кораби. Над Мармара неуморни вълни се гонеха безспир и крякащи ята от чайки се въртяха около рибарските мрежи. Под краката ми се издигаха зеленясалите кубета на черквите, а сивата маса на къщите се простираше помежду им. И крепостните стени, непревземаемите крепостни стени, що грижливо прегръщаха града и се виеха от бряг до бряг.