Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
— Просто попитайте някой от лодинитите — посъветва го мъжът.
— Не мога — обясни Лейн. — Не знам езика им.
— Но как тогава са ви издали разрешително, освен ако…? — човекът го изгледа и чертите на лицето му се изопнаха. — Незаконното пребиваване на територията на Беларба се счита за престъпление. Знаете това, нали?
— Вижте какво, мистър, ако питате мен, самият факт да си беларбиец би трябвало да бъде престъпление. Онова, което искам да науча е как, по дяволите, да се махна от тази лудница.
Инструкциите, които последваха бяха сложни, защото Лейн бе навлязъл доста в чуждия глад. Успя да се прибере у дома едва един час след изгрев слънце.
Проспа останалата част от деня, измъчван от вече познатите кошмари. Когато се събуди, нощта се бе спуснала и навън бе захладняло. Избръсна се, взе си душ, облече се и се изправи пред мъчителното решение къде да отиде. Все още не беше пробвал публичните домове на Фрийпорт, нито местата където предлагаха наркотици. Освен това, беше чувал за някакво заведение където вървеше нон-стоп шоу с перверзии, но не изпитваше ентусиазъм за нито едно от тези неща. Поръча по рум-сървиса бутилка коняк от системата Лебед и седна на леглото си, загледан през прозореца с тъмните си неспокойни очи.
Гледаше надалеч, някъде извън границите на града, в огромната кафявочервеникава пустиня отвъд тях. После неусетно погледът му се вдигна и след малко той вече гледаше ясното нощно небе.
Представи си, че е някъде там горе, че се храни сред облак от междузвезден прах, излъчва тъмно червено сияние и леко се носи в празното пространство. Колко красиво бе всичко това!
Усещаше в себе си огромна мощ. Не, не мощта, която повдига планини, издига градове или унищожава планети — този вид мощ бе запазена марка на Човека. Ставаше дума за друга мощ, за способността да погълнеш милион малки смърти и да ги запратиш в лицето на нападателя, за мощта да отразиш гибелта към онзи, който се опитва да те унищожи. Никой нормален човек, изпитал някога тази мощ на собствения си гръб, не би помислил доброволно да се подложи на силата й пак.
С честност, от която изпитваше просто физическа болка, той трябваше да признае пред себе си онова, което знаеше от месеци: това му бе доставило удоволствие.
ГЛАВА 10
Лейн вървеше по алеите на студентското градче и се опитваше да не изглежда като жива антика. Спря на два пъти минаващи студенти, помоли ги да го упътят и накрая стигна до административната сграда, която търсеше.
Взе асансьора за шесто ниво, слезе и тръгна по дългия ярко осветен коридор, броейки вратите покрай които минаваше. Когато стигна до тази, която му трябваше, почука веднъж и влезе.
Стаята, макар и отрупана с книги, касети, документи и различни артефакти на чужди цивилизации, изглеждаше даже още по-подредена от коридора. Къдрави бели предмети висяха над прозорците, а в десния ъгъл на огромното бюро, поставено в центъра на стаята бе поставена ваза със свежи цветя. Зад бюрото седеше една толкова абсурдна карикатура, че никой художник не би посмял да я имитира.
Представляваше дребна стара жена. Грешка, поправи се Лейн: това беше олицетворението на дребните стари жени, окомплектовано с къдрава сива къса коса, румени бузи, около десетина излишни килограма върху ситния скелет и усмивка, за която повечето баби биха били готови за се разделят с останалите им зъби.
— Да? — каза тя и вдигна поглед. — Какво мога да направя за вас, млади човече?
Лейн се усмихна.
— Мина много време откакто бях „млади човече“, но все пак ви благодаря. Търся Ондин Гилиан.
— И ето че я намерихте — отвърна жената и се усмихна в отговор.
— Вие? — попита Лейн. — Някак не сте точно онова, което си представях.
— Това се дължи на името — кимна радостно Ондин. — Повечето хора очакват да видят някаква тънка като вейка нимфа, която носи мидени черупки в косата си.
— О, не съвсем — възрази Лейн. — Аз специално очаквах да видя една строга, дори сурова жена, която е способна да хвърли бележката ми в кошчето за боклук.
— Бележка ли? — трепна тя. — В такъв случай вие сте мистър Лейн.
— Точно така — призна Лейн. — И ще ми позволите ли да ви призная, че по никакъв начин не мога да ви свържа с хладнокръвната, аналитична и лишена от емоции авторка на монографиите, които съм чел.
— Е, хайде, и аз ви благодаря много — каза тя и погледът в очите й проблесна. — Защо не дръпнете един стол и не седнете, мистър Лейн?