Космическият ловец (Гълтачът на души)
- Автор: Резник Майкл (Майк) Даймонд
- Язык: болгарский
- Год: МГТУ им. Н.Э. Баумана
- ISBN: 978-5-7038-3807-5
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Космическият ловец (Гълтачът на души)». Краткое содержание книги:
То бе представено чрез обикновените пейзажи, морски сюжети, картини от космоса, голи жени с налети фигури, натюрморти и скулптури, имитиращи стила на Микеланджело (Ренесансът се връщаше като стил в системата Делурос, а това означаваше, че повечето други човешки светове ще го копират точно на време, за да закъснеят безнадеждно).
Скоро Лейн стана неспокоен. Интересът му към платната беше не по-голям от този към животните след като бъдеха изкормени и препарирани. Беше прахосал пет часа с надеждата да се обогати културно, но накрая бе готов да признае, че му е доскучало до смърт.
Останалата част от следобеда както и следващите два дни прекара в библиотеката, безуспешно опитвайки да намери повече информация за Звездопрах. През третия ден разглежда двата магазина на Фрийпорт за книги и касети — първо този за нови, после антикварния. Отново без успех.
Когато се върна след втория магазин в хотела си, предадоха му пристигнала на негово име радиограма, в която се изразяваше сериозното разочарование на Уилям Кембел Блесбул III от състоянието на пратката току-що получена от Лейн. Четири от единайсетте животни се намирали в различни степени на частично разлагане и докато не бъдели подменени, нямало да бъдат преведени никакви средства по поръчката.
Лейн потвърди получаването на радиограмата, после информира телеграфически своя адвокат да заведе съдебен иск срещу Блесбул за сумата дължима за седемте запазени животни и да провери действителното състояние на другите четири.
След това, вкиснат и неспокоен, той се върна в ничията земя, жадувайки за малко забранени удоволствия. Нищо от онова, което се предлагаше, не можа да го привлече, така че се отби в нелегален магазин и купи подправени документи, даващи му право да влезе в Беларба.
Когато го направи, слънцето вече залязваше. Не беше съвсем сигурен какво да очаква — може би някаква по-екзотична обстановка, характерна за една все пак чужда цивилизация, но Беларба си беше просто един друг град. По-различен наистина, но не онова, за което душата му жадуваше.
Е, поне не можеше да се оплаче от липса на внимание: през цялото време докато вървеше по лишените от всякаква логика улици, усещаше с цялото си същество настойчивите, лишени от всякаква деликатност и приятелско чувство погледи. Отби се да хапне нещо в един местен ресторант, но не можеше да прочете менюто, така че след дълги и мъчителни усилия успя накрая да обясни с жестове на сервитьора, че би желал той да избере вместо него. Зачака, чувствайки се безкрайно неудобно на стола, проектиран явно за същества, при които цялата тлъстина се концентрираше в средата на тялото, а ставите на ръцете им се намираха веднага след рамената. Поставките за ръце се извиваха и го обхващаха като в клетка, гърбът го болеше, краката му изтръпнаха. Хвърли поглед на храната, която враждебният сервитьор безцеремонно стовари на масата, плати сметката и си тръгна без дори да вкуси.
Следващият номер в списъка му беше посещение в лодинитски бар. Алкохолът можеше да се пие, но му липсваше концентрация, а когато двама от местните жители започнаха да се прокрадват към него, той реши, че предпазливостта върви пред храбростта.
Продължи с обикновено бродене из улиците, опитвайки се да добие представа за особеностите на разума, който бе състояние да създаде подобни лишени от каквато и да е видима идея пътища. Чувстваше се като в лош сън. Лодинитите доста приличаха на хората, така че постройките им притежаваха някакво външно сходство с това, на което очите му бяха привикнали. Но когато човек се опиташе да вникне в смисъла му, съзнанието просто отказваше да го приеме. Имаше сгради, в които не беше ясно как да се влезе, магазини, които като че ли предлагаха стоките си на всеки минаващ, който можеше да прояви макар и бегъл интерес, предприятия, в които се произвеждаха дребни дървени и метални предмети с напълно непонятна функция, ако изобщо имаха такава.
Накрая мозъкът му възропта, престана да възприема повече и той реши да се върне в ничията земя. И едва в този момент осъзна, че ловецът, който бе бродил сам из хиляди джунгли, се бе загубил напълно.
Следващите два часа прекара във вървене по извиващите се улици, които или завиваха на 360 градуса, за да се слеят със самите себе си, или просто свършваха опирайки в някоя сграда или излизаха на празно място. Накрая видя друг представител на човешката раса да върви по срещуположната страна на един от булевардите и засрамено му призна, че има проблем.