Пустош

Роланд му прошепна:

— Мисля, че не ни грози опасност, стига да пазим тишина.

Изминаха още пет метра и Стрелецът отново спря. Извади револвера си и с дулото отмести една клонка, обагрена с цветовете на залеза. Еди надзърна през образувалия се отвор и видя поляната, която мечокът бе превърнал в свой дом в продължение на дълги години, в отправна точка за своите наказателни експедиции, донесли толкова ужас и насилие.

На поляната нямаше никаква растителност; земята бе добре утъпкана. Изпод висока петнадесетина метра скала извираше малък ручей, който прекосяваше поляната с форма на връх на стрела. Откъм близката страна на ручея се намираше огромна метална будка с височина около три метра. Покривът й беше извит и Еди си помисли, че му напомня на вход на метро. Предната й част беше боядисана в диагонални жълто-черни ивици. Земята наоколо нямаше черния цвят на плодородната горска почва; поляната сякаш беше покрита със сива пепел, примесена с кости. След миг Еди проумя, че това, което беше взел за сива пепел, също са кости, но толкова стари, че се бяха превърнали в прах.

Из поляната се движеше нещо, нещо което издаваше скърцащи, тракащи звуци. Два… не, три метални уреда с размерите на малко куче. Бяха роботи, сети се младежът, или поне изглеждаха като роботи. Приличаха си по малкия локатор, който се въртеше на главата на всяко от тях.

„Шапки за мислене — каза си Еди. — Мили Боже, що за свят е този?“

Най-голямата машина приличаше на тракторчето, което той беше получил за шестия или седмия си рожден ден; веригите му вдигаха облачета сивкав прах. Друга наподобяваше на стоманен плъх. Третата приличаше на змия, сглобена от метални сегменти — във всеки случай пълзеше като змия. Намираха се от другата страна на ручея и описваха траектория като неправилна окръжност. Докато ги гледаше, Еди си спомни за една карикатура в стар брой на списание „Сатърдей Ивнинг Поуст“, което майка му неизвестно защо събираше и складираше на купчина в коридора. На карикатурата бяха изобразени изнервени мъже, които пушат цигари и крачат нервно напред-назад, прокопаваха пътечка в килима в очакване съпругите им да родят.

Когато погледът му привикна с околния пейзаж, той забеляза, че странните устройства не са три, а поне една дузина, може би и повече, но голяма част бяха заровени сред костите на многобройните жертви на Шардик. Разликата беше, че останалите не се движеха. С течение на годините механичните слуги на мечока бяха умирали един след друг, докато бе останала само малката петчленна група… тези роботи също издъхваха, ако се съдеше по скърцането и тракането. Змията, която следваше стоманения плъх например, представляваше жалка гледка. От време на време уредът, който вървеше след нея — метална кутия, изпод която се движеха къси механични крака — я настъпваше по опашката, сякаш за да я подкани да побърза.

Еди се зачуди какво са вършели тези роботи. Несъмнено не бяха подходящи да отбрана, мечокът бе конструиран така, че сам да се грижи за себе си. Той реши, че ако Шардик беше попаднал на пътешествениците преди години, когато беше в разцвета на силите си, щеше бързо да им види сметката. А може би матките роботи са служили като екип за поддръжка и ремонт, като съгледвачи или куриери. Може би представляваха опасност, но само ако-някой нападнеше тях… или техния господар. Не изглеждаха настроени много войнствено.