Пустош

— Защото светът се е променил, така ли?

— Да. — Роланд го погледна. — И продължава да се променя… в същото време всичко се износва… разпада на части… — Ритна корпуса на самоходната кутия, за да илюстрира думите си.

Еди си спомни грубата скица на порталите, която Стрелецът бе нарисувал в пръстта.

— Това ли е краят на света? — смирено попита той. — Искам да кажа, не изглежда много по-различно от всяко друго място. — Засмя се и добави: — Ако тук някъде земята свършва, не виждам пропастта.

Роланд поклати глава.

— Не става въпрос за такъв край. Това е мястото, от което започва един от Лъчите. Или поне така са ме учили навремето.

— Лъчите ли? — попита Сузана. — Какви лъчи?

— Великите древни не са създали този свят, те само са го възстановили; други казваха, че те просто са посели семената на разрушението. Великите древни са създали Лъчите. Това са някакви линии… линии, които съединяват… и държат…

— За привличане ли говориш? — предпазливо попита Сузана.

Светлина озари лицето на Стрелеца, изглади дълбоките му бръчки и го подмлади невероятно; Еди си представи как ще изглежда Роланд, ако все пак открие Тъмната кула.

— Да! Но не само за магнитното привличане, макар че… и това също… но и за гравитация… за точни съотношения между пространство, обем и пропорции. Лъчите са силите, които свързват всичко в едно цяло.

— Добре дошли на урока по физика, който ще се проведе в лудницата — каза тихо Еди.

Сузана не му обърна внимание, а попита:

— Каква е ролята на Тъмната кула? Да не би да е някакъв генератор? Основен източник на енергия за тези Лъчи?

— Не зная.

— Но знаеш, че това е отправната ни точка, да я наречем А — каза Еди. — Ако вървим достатъчно дълго по права линия, ще стигнем до друг Портал — да го наречем точка С — разположен на другия край на света. Ала преди да направим това, ще минем през точка В. Средата. Тъмната кула.

Стрелецът кимна.

— Колко дълго ще вървим? Имаш ли представа?

— Не. Но зная, че е много далеч и разстоянието се увеличава всеки ден.

Еди, който се беше навел, за да разгледа по-отблизо металната кутия, се изправи рязко и погледна Роланд право в очите.

— Не може да бъде! — възкликна. Гласът му звучеше като на родител, който се опитва да обясни на малкото си дете. Че в килера не живее Торбалан, просто защото такива неща като торбаланите не съществуват. — Световете не могат да растат, Роланд.

— Така ли? Когато бях момче, имахме географски карти. Добре си спомням една от тях. Наричаше се Великите кралства на Западната земя и на нея беше изобразена родината ми, Гилеад. Виждаха се и баронствата в низините, обхванати от размирици в годината, в която станах стрелец, виждаха се и хълмовете, и пустинята, и планините, и Западното море — според картата Великите кралства се простираха на хиляда-две хиляди километра. На мен обаче ми трябваха двайсет години, за да измина това разстояние.