Пустош

— Жал ми е за тях — прошепна Сузана. — Не е ли странно?

— Съвсем не. Мисля, че макар и по свой собствен начин, това са печални създания. Еди ще ги отърве от мъките им.

Младежът веднага поклати глава.

— Да, ще го направиш… освен ако не желаеш да останеш тук цяла нощ и да съзерцаваш тези — как се изрази? — приборчета. Цели се в шапките. В онези малки неща, които се въртят.

— Ами ако не улуча? — прошепна гневно той.

Роланд сви рамене.

Младежът се изправи и неохотно дръпна предпазителя на револвера. Надзърна през храстите и огледа обикалящите в кръг машини, които продължаваха да следват самотната си безцелна орбита. „Все едно да стреляш по кутрета“ — мрачно си помисли той. Сетне видя един от роботите — онзи, който приличаше на самоходна кутия — да протяга нещо като уродливи щипци и да хваща с тях змията. Змията избръмча от изненада и запълзя по-бързо. Самоходната кутия прибра щипците си.

„Е… май че не е съвсем като да стреляш по кутрета“ — реши Еди. Погледна отново към Роланд. Стрелецът отвърна на погледа му невъзмутимо, скръстил ръце на гърдите си.

„Странно време си избрал да ме учиш да стрелям“ — каза си младежът.

Засрами се, като си спомни как Сузана простреля мечока първо в задника, сетне пръсна на парчета сензорното устройство, докато Шардик се носеше страховито към нея и Роланд. Имаше и още нещо: нещо в него искаше да го направи, да застреля странните роботи, също както нещо в него искаше да убие Балазар и шайката му горили в „Наклонената кула“. В желанието му сигурно имаше нещо извратено, но това не променяше същността на нещата. Ще видим кой от нас ще остане жив… ще видим.

Да, сигурно имаше нещо извратено… сигурно.

„Представи си, че това е стрелбище и искаш да зарадваш гаджето с плюшена играчка — каза си той. — Може би плюшено мече.“ Прицели се в самоходната кутия и гневно се обърна, когато Роланд го докосна по рамото.

— Кажи си урока. И гледай да не сгрешиш.

Еди изсъска ядосано, недоволен, че той го разсейва, но погледът на Стрелеца не трепна. Младежът пое дълбоко дъх и се опита да прогони от главата си всички мисли: скърцането и тракането на архаичните роботи, болките в собственото си тяло, присъствието на Сузана, страхът, че от тримата тя е най-близо до земята и ако не улучи, любимата му ще се превърне в най-удобната мишена за механичните чудовища.

— Не стрелям с ръката си; който стреля с ръката си, е забравил лицето на баща си…

„Ама че майтап“ — каза си Еди; не би познал своя старец, ако го срещнеше на улицата. Но чувстваше, че думите вършат своето, прочистват мисълта и успокояват нервите му. Не знаеше дали е замесен от същото тесто като истинските стрелци — самата мисъл му се струваше невероятна, макар да се бе представил отлично по време на престрелката в бара на Балазар — но знаеше, че част от него харесва студеното спокойствие, което го обземаше, докато изричаше думите от древното заклинание на Стрелеца. Друга част от съзнанието му разбираше, че това е само нов смъртоносен наркотик, не много различен от хероина, който погуби Хенри и едва не уби и самия него. Това обаче не разваляше удоволствието на момента.