Звънарят от Оксфорд

— Но как е попаднал в чашата му? — извика Барнет. — Мастър, Алфред — той стисна ръката на Трипъм, — нима ще изтровят всички ни в леглата?

Лейди Матилда щракна с пръсти и направи знак на мастър Мот, който през цялото време беше стоял мълчаливо до вратата. Тя отново му направи някакви странни знаци и той забърза някъде. Върна се с двама сънливи прислужници — същите, които бяха запалили свещите в библиотеката и донесли виното. Новината за смъртта на Лангтън по някакъв начин вече беше стигнала до тях и те влязоха тихо като мишки в стаята. Трипъм ги разпита, но тихите им отговори не хвърлиха нова светлина върху случилото се.

— Мастър Трипъм — изхленчи единият от тях, — разляхме виното и сложихме чашите на подноса.

Корбет ги освободи.

— Забелязахте ли някой да размества чашите на подноса? — попита той останалите.

— Не — отвърна Барнет от името на всички. — Аз бях до Лангтън през цялото време. — Гласът му пресекна, когато осъзна смисъла на това, което беше казал. — Нищо не съм направил! — задъхано каза той. — Не бих направил подобно нещо!

— Лангтън през цялото време ли държеше чашата си? — попита Корбет.

Чърчли разпери ръце.

— Както и всички останали — прошепна той, — вероятно от време на време я е оставял на масата, а после отново я е взимал.

— Онова, което не мога да разбера — заяви Барнет, — е защо Лангтън е носел съобщение от Звънаря за теб, сър Хю.

— Знам. — Корбет седна на един стол. — Мастър Алфред Трипъм, повикай прислужниците и им нареди да изнесат трупа! Останалите да чакат тук!

Заместник-деканът бързо излезе. Върна се с четирима прислужници, които покриха с платно трупа. Нареди им да го отнесат в помещението, където оставяха покойниците, в най-отдалечената част на градината.

Корбет седеше с наведена глава. Как беше възможно да се случи това! Той затвори очи. „Мисли! Мисли! Защо Лангтън носеше писмо, адресирано до мен в кесията си? Ако не беше умрял, щеше ли да ми го даде и щеше ли да може да ми каже кой го е написал? Звънарят е поел огромен риск. Какво щеше да стане, ако Лангтън внезапно ми го беше подал по време на вечерята или след това? И как отровителят е знаел в коя чаша да сложи отровата?“ Отново се огледа. Трупът на Лангтън вече беше изнесен. Останалите го гледаха странно.

— Сър Хю — обади се лейди Матилда, — стана късно, всички сме изморени.

Корбет се изправи, опитвайки се да прикрие объркването и страха си от заплахите на Звънаря.

— Сега нищо не можем да направим — каза той. — Достатъчно преживяхме за днес.

— Бих искала да поговоря с теб, преди да си тръгнеш — каза лейди Матилда. — Сър Хю, в името на светлата памет на моя брат, основателя на този колеж — тя остро погледна Трипъм, — настоявам да говоря с теб.