Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Смотолевените отговори му разкриха малко. Норис бил в общежитието и преглеждал сметките, останалите били в стаите си, очаквайки времето за вечеря.
— Наредих да разбият вратата — заяви Трипъм. — Когато влязохме, Ашъм лежеше в локва кръв. До него видяхме писмото, свещта беше изгоряла, а капаците на прозореца, който гледа към градината бяха затворени.
— Аз го прегледах — обади се Чърчли. — Влязохме в библиотеката малко след пет. Сигурно беше мъртъв поне от час, защото беше започнал да се вкочанява.
— А какво стана в деня, когато Пасърел избяга в „Сейнт Майкъл“? — попита Корбет.
— Студентите — отвърна Трипъм — обичаха стария Ашъм. Във въпросния ден се събра тълпа, която заплашваше Пасърел.
— Защо не повикахте шерифа?
— Да не мислите, че щеше да дойде! — отвърна Епълстън. — Аз казах на Пасърел да се скрие, за момента това ми се стори най-добрият изход.
— Решихме, че е разумно да оставим разгорещените глави да се охладят — добави Трипъм. — На другата сутрин щях да поискам помощ. — Той почука по масата. — При тези обстоятелства е трудно да обвиняваме студентите.
Корбет отмести чашата си. В другия край на масата Малтоут и Ранулф го погледнаха очаквателно. Малтоут беше напълно захласнат. Ранулф се усмихваше и облизваше устни. Често беше казвал на Малтоут: „Обичам да гледам как господарят «Кисела физиономия» разпитва. Той е истински правник и всичко забелязва. Седи, разпитва ги, а после се затваря и мисли.“ Ранулф искрено се забавляваше от сцената. Като изключим Норис, останалите преподаватели се държаха, все едно той не съществуваше. Внезапно отвън изкрещя кукумявка и Ранулф потръпна. Нали чичо Морган винаги казваше, че викът на кукумявката вещае смърт?
Пета глава
Корбет седеше мълчаливо и се взираше в чашата си — похват, който използваше често, за да принуди другите да говорят. Този път не успя. Лейди Матилда и останалите го гледаха очаквателно.
Той поднови въпросите си.
— Споменавал ли е Ашъм нещо необикновено? Ако Звънарят го е убил, за това може да има само една причина — Ашъм е започнал да подозира истинската му самоличност. — Той сплете ръце върху масата. — На студентите не е позволено да влизат тук, нали?
— Не — отвърна Трипъм.
— Нито да се разхождат в градината?
— Не.
— В такъв случай убиецът на Ашъм трябва да е някой от вас или прислугата. Затова ви питам отново, казвал ли е Ашъм нещо за Звънаря или неговата самоличност?
— На мен ми каза нещо — обяви Лангтън, притеснен от собствената си смелост. — Попитах го кой според него е Звънарят. — Той забързано продължи. — Но Ашъм ми отвърна с цитат от посланието на Свети Павел до Коринтяните: „Сега виждаме смътно като през огледала…“
— Нещо подобно каза и на мен — обади се Чърчли. — Веднъж го срещнах в склада. Изглеждаше разстроен, затова го попитах какво има. Той отвърна, че външността е измамна, че в „Спароу Хол“ има нещо нередно. Попитах го какво иска да каже, но той не ми отговори.
— Защо брат ти — попита Корбет, внезапно сменяйки тактиката — е нарекъл това място „Спароу Хол“?
— Това беше любимият му цитат от Евангелието — обясни лейди Матилда. — Думите на Христос, че Бог разбира дори когато едно врабче падне на земята, а всеки от нас струва много повече от врабчетата.
— Той беше последовател и на свети Беда13 — обясни Епълстън. — Особено на неговата „Църковна история на английския народ“. Хенри обичаше притчата на Бед за тана, който сравнявал човешкия живот с врабче, което хвърчи из зала, пълна със светлина и топлина, преди да излети в студения мрак. — Епълстън се усмихна. — Запознах се със сър Хенри само няколко месеца преди да умре — той често намираше утеха в тази история.
— Прекарваше ли Ашъм много време в библиотеката в дните, преди да умре? — попита Корбет.
— Да — отвърна Трипъм. — Но никой от нас не знае какво е търсил или прочел.
— Бих искал да отида в библиотеката — заяви Корбет. — Възможно ли е?
Трипъм кимна и изпрати прислужници да запалят свещи долу. Когато се върнаха, заместник-деканът им нареди да донесат вино в библиотеката. Двамата с Корбет се отправиха натам, следвани от останалите. Библиотеката се намираше отвъд градината, в другия край на сградата. Беше дълга и просторна стая с дървена ламперия. Върху бялата мазилка над нея имаше изящно изрисувани сребърни и златни звезди. По всички стени имаше рафтове с книги, до тях — масички и столчета, а в средата на стаята — голяма писалищна маса. Въздухът беше свеж и ухаеше на восък, пергамент и кожа. Корбет одобрително подуши и въздъхна от удивление като видя колко много книги, ръкописи и фолианти имаше тук.
13
Свети Беда (672–735 г.) свещеник, историк, култът към него като светец е поддържан в северна Англия през средните векове. — Бел.ред.