Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Притежаваме повечето от великите творби — гордо заяви лейди Матилда. — Покойният ми брат беше библиофил — тук държим неговите книги и личните му книжа. Освен това купуваше много книги у нас и в чужбина.
Корбет се канеше да разпита откъде е имал толкова средства, но се усети навреме: като повечето благородници, подкрепили краля срещу Монфор, сър Хенри Браос беше получил щедро възнаграждение от Короната, включително приходите и земите на последователите на графа бунтовник. Нищо чудно, че семейство Браос е било прицел на проклятия в Оксфорд, където размирникът беше имал толкова поддръжници.
Останалите преподаватели, които пристъпваха доста несигурно, се подпряха на масите или седнаха на столчетата, докато Корбет обикаляше библиотеката. Той се възхищаваше на книгите, рафтовете и ковчежетата, на двата изящно резбовани аналоя, както и на фреските върху стената, изобразяващи сцена от Апокалипсиса, на която Ангелът разтваря Великата книга, за да я прочете свети Йоан. Писарят се върна в средата на стаята и заразглежда едва забележимите тъмни петна на пода.
— Тук ли намерихте Ашъм?
— Не, щом разбихме вратата, го видяхме да лежи точно до масата.
— А къде беше пергаментът?
Трипъм посочи близо до масата.
— Лежеше там, сякаш Ашъм го е хвърлил настрани. — Опитахме се да почистим кръвта — обясни Епълстън. — Пасърел щеше да наеме хора, които да излъскат пода.
Корбет изучаваше следите от кръв в средата на стаята и до масата.
— Очевидно — каза той — Ашъм е пропълзял, за да вземе нещо от масата.
— Върху нея също имаше кървави петна — обясни Трипъм. — Сякаш се е опитвал да се изправи. Защо, сър Хю?
Корбет се отправи към прозореца със спуснати капаци в края на отсрещната стена.
— И тези капаци бяха затворени и зарезени?
— Да — потвърди Чърчли. — Помня, че бяха.
— И прозорецът също беше заключен.
— Така мисля — отвърна Трипъм. — Защо, сър Хю?
Корбет повдигна металното резе, с което се залостваха капаците. Движеше се съвсем лесно и той забеляза, че е добре смазано. Разтвори капаците. Прозорецът със стъкла в оловни рамки зад тях беше голям. Корбет вдигна резето, отвори прозореца и надникна в огряната от луната градина: въздухът беше изпълнен със сладкия аромат на розите. Погледна надолу — прозорецът беше нисък и всеки, който застанеше в лехата, можеше да гледа вътре, като се прикрива зад живия плет, който се намираше на около метър разстояние. Корбет затвори прозореца, дръпна силно капаците и резето само се намести.
— Нормално ли е, че прозорецът и капаците са били затворени? — попита той. — Било е лятна вечер. Не е ли имал нужда Ашъм от светлина и чист въздух?
— Аз бях в градината рано следобед — обади се Чърчли. — Тогава капаците бяха затворени. Мисля, че Ашъм — добави той — не е искал никой да види какво прави.
— Разбира се — промърмори Корбет. — Затова и вратата е била залостена. — Той погледна към Трипъм. — По този въпрос няма съмнения, нали?
— Не — отвърна Трипъм. — Можеш да видиш сам. Трябваше да сменим резетата, ключалката и пантите.
Корбет се върна при вратата. Трипъм беше казал истината — резетата, пантите и ключалката бяха съвсем нови. Върна се отново към петната от кръв, разгледа ги внимателно, мина покрай масата и стигна до прозореца. Тук-там се виждаха ситни пръски.
— Какво търсиш, сър Хю?
— Опитвам се да си представя как е умрял Ашъм. Как може да е бил улучен в гърдите, когато и вратата, и прозорецът на библиотеката са били затворени и къде е стоял, когато е станало това?
— И?
— Има две логични заключения. Първо, в библиотеката с него е имало някой, който е успял да се скрие и да се измъкне после.
— Невъзможно! — заяви Трипъм. — Претърсихме навсякъде. И мишка не би могла да се скрие.
— Тогава… — Корбет се канеше да продължи, но млъкна, защото влезе прислужник с поднос чаши. Те бяха раздадени и Корбет отпи от своята. Щом прислужникът излезе, писарят посочи към прозореца.
— В такъв случай единственото останало заключение, трябва да е и логически правилно.
— Но прозорецът беше затворен — обади се лейди Матилда. — Ашъм не беше глупав. Щом е заключил и залостил вратата, не би оставил отворен прозореца!
— Ашъм е търсел нещо — отвърна Корбет, — с чиято помощ да разкрие Звънаря. Влязъл е и е залостил вратата и прозореца. Но онова, което не е знаел е, че убиецът му го е следял. По-късно през този летен следобед — Корбет посочи към масата — Ашъм вероятно е седял там и е проучвал някой ръкопис или книга, но на това ще се върна по-късно. Чул е почукване на прозореца. Унесен в търсенето, отворил капаците и прозореца, без да се замисли. Убиецът стоял там с малък арбалет в ръка. Изстрелял е стрелата, Ашъм е залитнал назад и естествено се е насочил към вратата. Паднал е, а убиецът е хвърлил вътре късчето пергамент.