Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Но кой е затворил прозореца и капаците? — възкликна Трипъм. — И как убиецът е бил сигурен, че никой няма да го види?
— Зад този прозорец — отвърна Корбет — има малка цветна леха, отделена от останалата част на градината с жив плет.
— Разбира се! — възбудено проговори Норис, седнал на столче до един от библиотечните рафтове. — Убиецът е трябвало просто да излезе в градината, да мине наведен между стената и храстите и да почука на прозореца.
— Но как са били залостени прозорецът и капаците след това? — настоя Трипъм.
— Огледах капаците и забелязах, че резето е съвсем наскоро смазвано — отбеляза Корбет. — Най-вероятно убиецът ги е затръшнал и резето само се е наместило. Естествено, когато сте влезли в библиотеката и сте видели, че капаците са залостени, сте решили, че и прозорецът е затворен.
Чърчли кимна и с присвити очи огледа Корбет, сякаш го виждаше в съвсем нова светлина.
— Никой от нас не се сети да провери! — възкликна той.
— Подозирам също — продължи Корбет, — че по-късно убиецът е залостил и прозореца, в случай, че на някой му хрумне да провери — било е лесна работа.
— Значи намекваш — попита Чърчли, — че убиецът умишлено е смазал резето на капаците?
— Разбира се. Така че, когато ги дръпне отвън, то да застане на мястото си само. Гледайте.
Корбет отвори капаците, после затвори единия и силно дръпна другия. Когато се събраха, резето само се спусна надолу.
— Чиста логика — въздъхна смаяно Епълстън.
— Някой от вас опитал ли се е да погледне какво е изучавал Ашъм? — попита Корбет.
— Аз. — Лейди Матилда пристъпи напред, подпирайки се на бастуна си. — Аз се опитах, писарю. Когато го открихме, на масата имаше някаква книга, фолиант или ръкопис, но когато се върнах на другата сутрин, вече го нямаше. — Тя посочи наоколо. — И Бог знае къде е или какво е било.
Корбет внимателно изучаваше преподавателите: кой от тях беше кралският шпионин? Един интелигентен и наблюдателен човек със сигурност би забелязал, ако е имало нещо нередно.
— Откъде знаеш… — Чърчли замълча и погледна към Лангтън, който силно се оригна и се потупа по стомаха. — Откъде знаеш, че Ашъм е отишъл до прозореца?
— Защото по пода има малки пръски кръв — отвърна Корбет. — Ситни капки от момента, когато стрелата го е улучила в гърдите. Ашъм се е обърнал, за да се отдалечи от прозореца, но е паднал. Сигурно тогава е забелязал късчето пергамент, което убиецът е подхвърлил през прозореца, преди да го затвори. Допълзял е до масата, взел е пергамента и е започнал да пише предсмъртното си писмо, което — въздъхна Корбет — изглежда насочило подозрението към нещастния Пасърел.
— И ти нямаш обяснение за него, така ли? — обвинително попита Трипъм.
— Не, аз…
Корбет млъкна, защото Лангтън скочи на крака с изопнато и пребледняло лице. Изпусна чашата и притисна ръце към стомаха си. После залитна към писаря, отваряйки уста като риба на сухо.
— Исусе! — изохка той. — Смили се, Боже!
Блъсна се в масата и падна на колене, все още притискайки с две ръце стомаха си. Корбет забърза към него. Лангтън се гърчеше на пода с почервеняло лице и мъчително се опитваше да си поеме въздух. Писарят се опита да го обърне. Наоколо цареше объркване, останалите се бутаха и викаха. Лангтън потръпна за последен път, въздъхна и главата му клюмна; от устните му се стече пяна. Корбет внимателно го положи на земята. Опита се да затвори очите му, но беше невъзможно. После огледа обкръжилите го лица, търсейки напразно искрица на самодоволство, която би издала убиеца. Чърчли си проби път към него. Коленичи до трупа и потърси пулса на шията и китката на Лангтън.
— Боже, смили се! — прошепна той. — Лангтън е мъртъв!
Останалите се отдръпнаха в ужас. Корбет видя, че лейди Матилда поднася чашата към устните си.
— Не пий! — извика той. — Всички да оставят чашите си. — Лангтън беше ли болен от нещо? — обърна се писарят към Чърчли.
— Имаше проблеми със стомаха — отвърна Чърчли, — но нищо сериозно. Дадох му лекарство. Не знам дали…
Корбет разтвори кесията на пояса на мъртвеца. Извади квадратно късче пергамент и го подаде на Чърчли. Разрови я внимателно, но освен няколко монети и счупено перо не откри нищо друго.
— Това е за теб — Чърчли му върна пергамента. — Тук е написано твоето име.
Корбет пое парчето, което представляваше малък квадрат. Ъгълчетата му бяха изкусно прегънати и запечатани с червен восък. Отгоре пишеше „Сър Хю Корбет“ и той разпозна почерка, с който бяха написани прокламациите на Звънаря. Изправи се и се отдалечи от останалите, които се скупчиха около трупа на Лангтън. После счупи печата. Написаните думи сякаш трептяха от стаената в тях заплаха.