Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Пристигането на краля в Лейтън беше променило всичко. Точно преди да си тръгне, когато Корбет беше зает с нещо друго, Едуард беше придърпал Ранулф настрана. Беше се усамотил с него в един далечен ъгъл, оповестявайки на висок глас, че иска да му разкаже някаква случка с един епископ, когото и двамата познавали. Щом се скриха от погледа на останалите в един тесен коридор, настроението на краля рязко се беше променило.
— Добре ли е сър Хю, Ранулф?
— Да, твое величество, предан, както винаги, но се притеснява за лейди Мейв, а и за разлика от останалите не обича кръвопролитията и войната.
— Но ти си по-различен, Ранулф. Нали, секретарю на Зеления восъчен печат?
— Всеки има своя път, твое величество.
— Така е, Ранулф, и често го изминава сам. Ако Корбет не се върне на постоянна служба при мен — добави кралят, — тогава ти трябва да го направиш. — Той се усмихна. — В очите ти чета амбиция, Ранулф-ат-Нюгейт; и тя те изгаря като огън. Вече знаеш френски и латински, нали? Майстор си на съставянето на писма и слагането на печати? Пъргав, наблюдателен, умен, ти не би имал нищо против да убиваш враговете на краля, нали?
— Твое величество може да бъде сигурен в това.
Кралят обгърна раменете на Ранулф и го притегли към себе си.
— Корбет е добър човек — прошепна Едуард. — Предан и честен, страстно вярващ в справедливостта. Той ще отиде в Оксфорд, Ранулф и ще залови Звънаря. Сигурен съм в това. Но ти ще имаш друга задача.
— Каква, твое величество?
— Не искам Звънарят да бъде изправен пред кралския съд в Уестминстър. Не искам да му предоставя възможност да говори пред мен и пред хората за проклетия дьо Монфор! — Кралят яростно просъска омразното име, после замълча, без да сваля поглед от Ранулф.
— И какво, твое величество?
— И какво, твое величество! — имитира го Едуард. — Мое величество иска да убиеш Звънаря, когато Корбет го залови. Разбираш ли? Да го екзекутираш в името на своя крал!
После Едуард го отблъсна лекичко и се върна при спътниците си. Разговорът беше разпалил амбициите на Ранулф, но той беше разтревожен: имаше нещо, което кралят беше премълчал. Потупа дръжката на камата си — очевидно Звънарят се стремеше да опетни името на „Спароу Хол“ и Короната. А какъв по-добър начин от това да убие кралския пратеник? Ранулф затвори капаците. Събу ботушите си и легна. Известно време мислите му се връщаха към Ап Томас и студентите в трапезарията, после угаси свещта. Реши, че някоя от следващите нощи ще разбере защо уелсецът и неговите приятели имаха стръкчета влажна трева по ботушите и гамашите. В общежитието нямаше градина, а улиците на Оксфорд представляваха кални пътеки. Бяха ли ходили Ап Томас и приятелите му извън града, там, където бяха открити ужасните трупове? Ами амулетите, които беше зърнал на вратовете им…?
Корбет коленичи в параклиса, посветен на ангелите-пазители, в църквата „Сейнт Майкъл“. Пред олтара свещеникът водеше слабо посетената утринна служба. Корбет погледна през рамо и се усмихна. Малтоут се беше облегнал на една колона със затворени очи; още не се беше възстановил от пира предишната вечер. Ранулф беше коленичил до него; Корбет се чудеше на кой ли Бог се моли прислужникът му. Ранулф никога не беше говорил за вярата си, но редовно присъстваше на службите и се причестяваше, без да възразява. Погледът на Корбет се отправи към стените на параклиса. Беше заинтригуван от сцените, изобразени там: отляво дяволи с огромни мрежи ловяха души в някаква митична гора, докато над тях ангели с извадени мечове се опитваха да освободят нещастниците. На другата стена със смели щрихи художникът беше изобразил един огледален свят — заек, който преследва ловеца. Корбет беше очарован от огромния ръждивокафяв заек с бяло коремче, който вървеше изправен на задните си крака, преметнал през рамо мрежа, в която се гърчеха няколко безпомощни души.
Когато литургията свърши, Корбет разпита отец Винсънт.
— Значи рисунките ти харесват? — зарадва се свещеникът. — Той свали филона15 си и го сгъна внимателно, преди да го сложи на стълбите на олтара.
— Да, много са оригинални — отвърна Корбет.
— Аз лично ги нарисувах — каза тържествено отец Винсънт. — Боя се, че не съм много добър художник, но на млади години бях ловец, лесничей на кралска служба в Уудсток. — Свещеникът приключи със събличането и угаси свещите на страничния олтар. — Значи ти си кралският писар, така ли? — попита той. — Толкова много хора идват тук! Но едва ли си дошъл да се любуваш на картините ми, а по-скоро да ме разпиташ за горкия Пасърел, нали?
15
Богослужебна дреха на свещеник, която се облича върху другите одежди. — Бел.ред.