Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
— Разбира се, сър Хю, но да го обявиш е едно, а да го наложиш на тези луди глави, е съвсем друго — те могат да влизат и излизат, когато си поискат.
— Да приемем — каза Корбет, — в името на спора, че Звънарят не е нито член на „Спароу Хол“, нито на общежитието, защо тогава твърди обратното?
— Хм! — изсумтя лейди Матилда и приглади пищните дипли на робата си. — Толкова много глупости са изписани за дьо Монфор. Когато любимият ми брат дойде тук, основа колежа и купи сградите отсреща за общежитие, във винарските изби живееше една вдовица с детето си. Беше доста хубавичка, но малко смахната; очевидно съпругът й е бил един от съветниците на Монфор. Брат ми, Бог да го прости, трябваше да я помоли да напусне. Предложи й друго жилище, но тя отказа — Лейди Матилда прокара пръст по ръба на чашата си. — Накратко казано, сър Хю, жената започна да скита по улиците заедно с момчето си, докато една зимна нощ то умря. Тя донесе телцето му на входа. Имаше звънец и започнала да звъни с него. Събра се тълпа, включително брат ми и аз. Тогава тя запали свещ, за която каза, че била направена от тлъстината на обесен и прокле брат ми и „Спароу Хол“. Закле се, че един ден Звънарят ще се върне и ще отмъсти за нея и за светлата памет на граф Симон.
— Какво стана с нея? — попита Корбет.
Лейди Матилда се усмихна. В трепкащата светлина на свещите тя заприлича на Корбет на котка с присвитите си очи и сгърчената си ръка, наподобяваща лапа на хищник.
— По едно съвпадение, сър Хю, тя влезе в манастира Годстоу, но поради душевното й състояние я прогониха. Сега е отшелница в църквата „Сейнт Майкъл“. Да, същото място, където беше отровен Пасърел.
— Защо Звънарят? — обади се Малтоут, обикновено мълчалив, но сега явно набрал смелост от изпитото вино. — Какъв е този Звънар, за когото е говорила отшелницата?
— Защото — бързо се обади Трипъм — в Лондон, в нощта преди екзекуция Звънарят застава пред тъмниците Нюгейт и Флийт и предупреждава затворниците от килията на смъртниците, че на другия ден ще умрат.
— Не само затова — стеснително се обади Лангтън. — Сър Хю, преди много години, когато бях още дете, бях помощник на един прошенописец близо до Сейнт Пол. Когато дьо Монфор се разбунтува срещу краля, лондончани бяха призовани от неговия вестител, който наричаше себе си Звънаря.
Корбет се усмихна утвърдително, но тайно се зачуди колко ли от обитателите на „Спароу Хол“ се бяха сражавали на страната на мъртвия граф.
— Значи вие не знаете нищо — попита той — за сегашния Звънар или за кървавите убийства на просяците?
— Хайде, стига! — Чърчли почука по масата. — Сър Хю, сър Хю! Защо са му на някой от нас главите на тези бедни люде?
— Оксфорд е пълен с вещерски сборища и всякакви сдружения — намеси се Епълстън. — Младежите участват в странни ритуали. Има хора от блатистите райони на изток, чиято християнска вяра е, честно казано, доста съмнителна.
— Да се върнем към по-близките за вас проблеми — каза Корбет. — Към смъртта на сър Джон Копсейл.
— Той имаше слабо сърце — заяви Чърчли. — Често му приготвях отвара от дигиталис, за да го успокои и да помогне на кръвта му да тече по-равномерно в жилите. Сър Хю, аз лекувах Копсейл. Можеше да умре всеки миг — когато го обличах за погребението, не забелязах нищо нередно.
— Къде беше погребан? — попита Корбет.
— В двора на „Сейнт Мери“. Пасърел също ще бъде погребан там. Колежът притежава парцел земя до гробището.
— Каза ли нещо Пасърел? — обади се Ранулф от другия край на масата. — Нещо, с което да обясни защо Ашъм е написал името му или поне част от него върху пергамента?
— Отричаше горещо вината си — отвърна Норис. — Всеки път, когато идваше да провери складовете или да подпише сметките, горкият човек повтаряше, че е невинен.
— Всички знаехме, че е така — каза Трипъм. — Денят, когато Ашъм беше убит, Пасърел се връщаше от Абингдън.
— Трупът на Ашъм трябва да е бил вече изстинал — обади се Чърчли, — когато Пасърел пристигна около пет. Той ни накара да потърсим бедния Робърт и когато разбихме вратата, тялото беше вече вкочанено.
— По кое време смятате, че е умрял? — попита Корбет.
— Знаем със сигурност — отвърна Трипъм. — Той влезе в библиотеката между един и два следобед и залости вратата след себе си. Сигурно е търсел нещо, но не ни каза какво. Част от следобеда прекарах с лейди Матилда, за да обсъдим доходите на колежа. — Той многозначително погледна надясно. — После слязохме в склада с провизиите. Пасърел нахлу вътре с думите, че библиотеката е заключена, а Ашъм не отговаря.
— А къде бяха останалите?