Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
„Ще се оправиш ли?“ — попита Роланд.
„Да, разбира се. ГСР, човече.“
„Не те разбирам“
„Гледай си работата.“
„А! Добре. Няма да се бавя.“
Изведнъж онзи изчезна. Просто изчезна. Като струйка дим, толкова тънка, че и най-лекият полъх на вятъра би могъл да я отнесе. Еди отново се огледа, не видя нищо освен надупчените бели плоскости, нямаше нито врата, нито океан, нито странни чудовища; стомахът му започна да се свива на топка. Вече не се питаше дали това е халюцинация или не; дрогата беше изчезнала, а това бе единственото доказателство, от което той имаше нужда. Но Роланд му бе… помогнал, незнайно как.
— Искаш да окача там картина? — попита един от митничарите.
— Не. Искам да ме пуснеш.
— Веднага след като ни съобщиш къде скри хероина — каза друг. — Или може би беше кокаин, а? — И всичко започна отначало.
Десет минути по-късно — десет безкрайни минути — Роланд отново се върна в мислите му. Можеше да изчезва когато си поиска, да се връща когато си поиска. Еди усети, че онзи е много изтощен.
„Свърши ли работа?“ — попита го.
„Да. Съжалявам, че се забавих толкова. — Пауза. — Наложи се да пълзя.“
Еди отново се огледа. Вратата отново се беше появила, но сега през отвора се разкриваше малко по-различна гледка от другия свят; внезапно разбра, че тук тя се премества заедно с него, там се премества с Роланд. Тръпки го побиха от тази мисъл. Сякаш двамата с Роланд бяха свързани с една пъпна връв като сиамски близнаци. Тялото на Стрелеца лежеше както и преди на прага, но сега Еди съзираше безкраен бряг, обливан от приливните вълни, осеян от чудовищата, които пълзяха по него и задаваха странните си въпроси. Щом поредната вълна се разбиеше в брега, те вдигаха щипки. На младежа му се стори, че гледа някой от онези стари документални филми, в които Хитлер държеше реч и всички изпъваха ръце и крещяха „Sieg heil!“ с такова усърдие, като че животът им зависеше от това — което, ако се замисли човек, си е било точно така. Той видя и следите, останали от мъчителното пълзене на Стрелеца по пясъка.
Докато Еди смаян наблюдаваше гледката, едно от ужасните създания с мълниеносна бързина протегна щипци и сграбчи чайка, която летеше прекалено ниско. Разкъсаната и окървавена птица тупна на пясъка. Чудовището мигом я погълна. Ветрецът подхвана едно бяло перо. Щипките веднага го сграбчиха.
„Мили Боже! — възкликна Еди. — Погледни тези чудовища.“
— Защо непрекъснато се оглеждаш? — беше попитал поредният митничар.
— От време на време погледът ми трябва да си отпочива.
— От какво?
— От физиономията ти.
3
Шофьорът на таксито остави Еди пред сградата на „Кооп Сити“, благодари му за бакшиша от един долар и потегли. Младежът поспря за миг, в едната си ръка държеше чантата, с другата хвана якето и го метна през рамо. Тук двамата с брат му бяха наели двустаен апартамент. Той вдигна поглед към монолитното здание, което приличаше на огромна тухлена кутия за бисквити. Множеството прозорци му напомняха за затвор и гледката им го потискаше, докато Роланд — онзи другият — я намираше за очарователна.
„Никога, дори като дете не съм виждал толкова висока сграда — каза Роланд. — А тук те са толкова много!“
„Да — съгласи се Еди. — Живеем като мравки в мравуняк. На теб може и да ти харесва, но на мен ми е писнало. Ужасно ми е писнало.“
Синята кола мина покрай него; пикапът направи обратен завой и се приближи. Младежът се напрегна и усети как Роланд вътре в него също се напряга. Може би възнамеряваха да го блъснат?
„Да минем ли през вратата? Искаш ли?“ — Роланд беше готов на всичко, но гласът му беше спокоен.
„Не още — отвърна Еди. — Може би искат само да поговорим. Но бъди нащрек.“
Разбра, че бе излишно да предупреждава Роланд; усети, че и в най-дълбокия си сън онзи беше по-подготвен да действа, отколкото самия Еди в най-напрегнатия момент.
Пикапът с изрисуваното усмихнато хлапе приближаваше. Човекът до шофьора свали стъклото. Еди стоеше пред входа на сградата; тялото му хвърляше дълга сянка; стоеше в очакване какво ще се покаже през прозореца на колата — лице или пистолет.
4
За втори път Роланд напусна Еди пет минути след като митничарите най-сетне се предадоха и го освободиха. Стрелецът бе ял, но не достатъчно; беше жаден; но най-важно бе лекарството. Еди не можеше да му достави необходимото лекарство (макар младежът да подозираше, че Стрелецът е прав и Балазар би могъл да му помогне… стига да пожелаеше), но дори няколко таблетки аспирин биха могли поне да свалят температурата му. Когато Стрелецът пристъпи, за да разреже последната част от лейкопласта, младежът беше усетил, че от тялото на човека лъха топлина като от нажежена печка. Той спря пред павилиона за вестници в главния терминал.