Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че не си чул тропането, умнико?
— Не можех да достигна вратата — каза човекът и протегна ръка, за да им покаже. Въпреки че сега вратата бе облегната на стената, Макдоналд схвана логиката му. — Май трябваше да стана, но положението беше трагично. Не исках да се изпоцапам. — На лицето на ЗА грейна победоносна, но глуповата усмивка. На капитан Макдоналд тя му се стори фалшива като банкнота от девет долара.
— Ставай! — извика той.
— С удоволствие. Но не бихте ли помолили дамите да се отдръпнат? — ЗА се усмихна очарователно. — Зная, че вече е старомодно, но не мога да отвикна. Аз съм стеснителен човек. Всъщност има защо да се притеснявам. — Вдигна ръка, разтвори палеца и показалеца си на около сантиметър и намигна на Джейн, която се изчерви и се отдръпна от прага, последвана от Сузи.
„Хич не ми изглеждаш стеснителен — помисли си Макдоналд. — Приличаш, ми на котарак, който току-що е изял сметаната, ето на какво ми приличаш.“
Когато стюардесите изчезнаха от подозрението му, ЗА стана и вдигна гащите и панталоните си. Сетне посегна към сифона, но капитан Макдоналд блъсна ръката му, хвана го за раменете и го обърна към себе си. Дир се вкопчи в задните джобове на джинсите му.
— Престанете да ме натискате, момчета. — Еди говореше с небрежен тон точно както трябва — поне така смяташе, — но всичко в главата му бе объркано. Усещаше онзи, другия, усещаше го съвсем ясно. Бе проникнал в съзнанието му, спотайваше се там и го наблюдаваше внимателно, готов да се намеси, ако Еди оплете конците. „Божичко, сигурно сънувам — нали? Нали?“
— Не мърдай — сопна се Дир.
Капитан Макдоналд надникна в тоалетната.
— Не я е използвал — каза той и когато щурманът неволно се засмя, той го изгледа.
— Знаете как става — обади се Еди. — Понякога имаш късмет и тревогата се оказва фалшива. Е, все пак пуснах нещичко. Имам предвид блатен газ. Ако преди три минути някой беше запалил клечка кибрит, можеше да изпече пуйка. Сигурно съм ял нещо развалено, преди да се кача на самолета, бях…
— Разкарай го — нареди Макдоналд и Дир изтика младежа навън, където двамата митнически агенти го хванаха под мишниците.
— Ей! — изкрещя Еди. — Искам си чантата. Искам си и якето!
— О, ние също искаме да вземеш всичките си вещи — каза един от митничарите. Вонящият му дъх лъхна младежа право в лицето. — Интересуваме се от целия ти багаж. Да тръгваме, приятелче.
Еди продължи да им повтаря да не се притесняват, че вече можел да върви сам, но въпреки това краката му докоснаха пода на ръкава за пътници само три или четири пъти, докато изминат разстоянието от боинга до изхода на терминала, където го очакваха още трима митничари и половин дузина служители от охраната на летището. Митничарите бяха дошли за Еди, а ченгетата спираха рехавата тълпа, която гледаше възбудено как отвеждат младежа.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
КУЛАТА
1
Еди Дийн седеше на един стол в малка стая с бели стени. Това бе единственият стол в малката бяла стая. Малката бяла стая бе изпълнена с хора. Малката бяла стая бе задимена. Еди седеше по бельо. Еди искаше цигара. Останалите шест — не, седем мъже в малката бяла стая бяха облечени. Останалите мъже го бяха наобиколили в кръг. Трима — не, четирима — от тях пушеха цигари.
Еди искаше да танцува. Искаше да подскача. Но седеше спокойно, отпуснато, наблюдаваше мъжете около себе си с присмехулно любопитство, сякаш не умираше за една инжекция, сякаш нямаше да полудее от обземащата го клаустрофобия.
Причината бе онзи, другият, който се бе настанил в мозъка му. В първия момент се бе ужасил от него. Сега благодареше на Бога, че онзи се бе появил.
Другият можеше да е много зле, можеше да умира, но разполагаше с достатъчно желязна воля, че да заеме и на един двайсетгодишен скапаняк.
— На гърдите ти има много интересен червеникав белег — каза един от митничарите. В джоба на ризата му имаше цял пакет цигари. Ако можеше да си вземе пет, Еди щеше да ги пъхне в устата си, да ги запали всичките, дълбоко да вдъхне дима и да се отпусне. — Прикрепил си нещо с лейкопласт, сетне изведнъж ти е хрумнало да го отлепиш и да го изхвърлиш.
— На Бахамските острови пипнах алергия. Вече ви го казах. Повторихме всичко това няколко пъти. Опитвам се да запазя чувството си за хумор, но ми става все по-трудно.
— Майната му на чувството ти за хумор! — отвърна мрачно митничарят и Еди разпозна тона му. Самият той бе говорил така, след като прекара половината нощ в очакване на човек, който не се бе появил. Тези тук също бяха наркомани. Единствената разлика бе, че хора като него и Хенри бяха техният наркотик.