Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Джинели. Еди познаваше само един човек на име Джинели; той беше собственик на ресторант „Четирима бащи“. Пиците за него бяха страничен бизнес, източник на гарантирани приходи, радост за всеки счетоводител. Джинели и Балазар. Те вървяха заедно като дупе и гащи.
Според първоначалния план пред летището трябваше да го чака лимузина с шофьор, която да го отведе в седалището на Балазар — заведение в центъра на града. Но, разбира се, първоначалният план не бе предвидил двучасовото забавяне в малката бяла стая, двучасовия разпит, проведен от цял куп митнически агенти, които преди това бяха извадили и пресушили резервоарите на тоалетната на полет 901 в търсене на наркотици.
Когато Еди излезе, навън естествено не го чакаше никаква лимузина. Явно такива са били инструкциите на шофьора; ако куриерът не се появи до петнайсет минути след като излязат всички пътници, шофьорът да изчезне по най-бързия начин. Не би трябвало да използва и радиотелефона в колата, който можеше да бъде подслушан. Балазар щеше да се обади на свои хора, които да му съобщят, че Еди е загазил и че той на свой ред трябва да се подготви за големи неприятности. Силният характер на младежа може би бе направил впечатление на италианеца, но това не променяше факта, че куриерът е наркоман.
Имаше вероятност пикапът да спре до таксито, някой да насочи през стъклото автоматичен пистолет и да направи на решето задната седалка. Еди разбираше, че ако го бяха задържали четири часа вместо два, щеше да има повод за по-силно притеснение, още по-лошо щеше да бъде, ако го бяха задържали шест часа. Но само два… Може би Балазар щеше да повярва, че куриерът е издържал разпита. Ала все пак… Истинската причина, която го караше да се обръща, беше вратата. Тя го омайваше.
Когато митничарите насила го завлякоха до административната сграда на летище „Кенеди“, той непрекъснато се озърташе и всеки път я виждаше да стои там — невероятна, но реална, неподлежаща на каквото и да било съмнение, само на около метър разстояние. Виждаше вълните, които се разбиваха в пясъка една след друга; виждаше как денят започва да отстъпва пред нощта.
Вратата приличаше на някоя от онези тарикатски картинки със скрит образ; в първия момент не виждаш скритото изображение, но откриеш ли го веднъж, не можеш да видиш нищо друго, колкото и да се опитваш.
Вратата бе изчезнала и в двата случая, когато Стрелецът се бе връщал обратно сам, и това бе уплашило Еди — бе се почувствал като дете, озовало се в тъмна стая. За пръв път това се бе случило по време на разпита.
„Трябва да вървя. — Гласът на Роланд прозвуча съвсем ясно и заглуши въпроса, който митничарите му задаваха. — Ще се върна след малко. Не бой се.“
„Защо? — попита Еди. — Защо се налага да ме изоставиш?“
— Какво има? — обади се един от митничарите. — Май се изплаши.
За секунда младежът наистина се бе уплашил, но този глупак не разбираше истинската причина.
Озърна се, митничарите също се обърнаха. Не видяха нищо освен бяла стена, облицована с бели надупчени плоскости, които служеха за звукоизолация. Еди видя вратата; както обикновено тя бе на около метър от него (сега сякаш беше вградена в стената на стаята — път за бягство, който никой от мъчителите му не можеше да види). Видя и нещо друго. Видя от вълните да излизат някакви неща; неща, които сякаш бяха излезли от филм на ужасите. Приличаха на хибрид между скарида, омар и паяк и издаваха странни звуци.
— Да не би да халюцинираш, Еди? — беше го попитал един от митническите агенти. — Може би си видял някоя буболечка на стената?
Това бе толкова близо до истината, че той едва сдържа смеха си. Разбираше защо онзи трябва да се върне обратно; съзнанието на Роланд беше в безопасност — поне за момента — но чудовищата пълзяха към него и Еди подозираше, че ако той не напусне този свят, скоро ще остане без тяло, в което да се върне.
Изведнъж в съзнанието му прозвуча кресливият глас на Дейвид Лий Рот:
„О, Аивииии… нямам тяло…“
Този път не можа да се сдържи и избухна в смях.
— Кое е толкова смешно? — бе попитал митничарят, който се интересуваше дали Еди е видял някакви буболечки.
— Цялата ситуация. Но е по-скоро странна, отколкото забавна. Искам да кажа, че ако беше филм, щеше да бъде повече в стила на Фелини, а не на Уди Адън, ако разбирате какво имам предвид.