Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Те се спогледаха и промърмориха. Бяха изненадани. Чувстваха се неловко.
— Но ако искате да го направите без съдебна заповед — продължи Еди, — донесете повече спринцовки и шишенца, защото проклет да съм, ако се съглася да пикая сам. Искам тук да дойде федерален шериф, искам всеки от вас да се подложи на същия тест, искам имената и длъжностите на всеки от вас върху шишенцата, които да бъдат предадени на въпросния федерален шериф. И за каквото и да ме тествате — кокаин, хероин, амфетамини, марихуана — ще тестват и вас за същото. Сетне искам да предадат резултатите на моя адвокат.
— О, малкия, на ТВОЯ АДВОКАТ — извика един от тях. — Вие, боклуци, винаги идвате до това, нали така? Непрекъснато повтаряте: „МОЯТ АДВОКАТ ще се заеме с вас. МОЯТ АДВОКАТ ще ви съди.“ Повръща ми се от такива като вас!
— Всъщност нямам адвокат — каза Еди и това бе истина. — Не смятах, че ще ми потрябва. Но знаете ли, момчета, промених решението си. Вие не намерихте нищо, защото у мен няма нищо, но въпреки това продължавате, нали? Искате да играя вашата игра? Готово. Но няма да го направя сам. И вие ще се включите. Настъпи гробна тишина.
— Бих искал да свалите гащетата си още веднъж, господин Дийн — каза единият, който беше по-възрастен. Май че беше шеф на останалите. Еди си каза, че може би — просто може би — този тип най-после се е досетил къде да търси пресните следи от иглата. До този момент не ги бяха открили. Бяха огледали ръцете, раменете, краката… но там не. Бяха прекалено уверени, че ще му предявят обвинение и ще го арестуват.
— Вече няма да свалям нищо — заяви той. — Доведете някой, който да вземе кръвните проби. Е, какво решавате?
Отново се възцари тишина. И когато онези започнаха да се споглеждат, Еди разбра, че е спечелил.
„НИЕ спечелихме — поправи се. — Как ти е името, приятел?“ „Роланд. А твоето е Еди. Еди Дийн.“
— Дайте му дрехите — каза с отвращение по-възрастният мъж и го погледна. — Нямам представа какво си носил, нито как си се отървал от него, но искам да знаеш, че ще разберем. — Измери го с поглед и продължи: — И така, седиш си на стола. Седиш си и се хилиш. Не ми се повръща от приказките ти, повръща ми се от теб.
— Повръща ти се от мен, а?
— Определено.
— О, Боже! — възкликна Еди. — Страхотно. Седя си в тази стаичка, гол съм, ако не броим бельото, наобиколили сте ме седмина с пищови на кръста и на вас ви си повръща от мен? Човече, явно имаш някакъв проблем.
Стана и пристъпи към него. Митничарят не помръдна, но сетне нещо в очите на арестувания — които имаха някакъв странен цвят, изглеждаха ту светлокафяви, ту сини — го накара да отстъпи въпреки волята си.
— НИЩО НЕ НОСЯ! — изкрещя младежът. — СТИГА ВЕЧЕ!
СТИГА! ОСТАВЕТЕ МЕ НА МИРА!
Отново настъпи тишина. Сетне по-възрастният мъж се обърна и извика на някого:
— Не ме ли чухте? Дайте му дрехите!
И всичко свърши.
2
— Смяташ ли, че ни следят? — попита шофьорът на таксито. Изглеждаше развеселен.
Еди се обърна към него.
— Защо мислиш така?
— Непрекъснато гледаш през задното стъкло.
— Изобщо не ми е хрумвало, че могат да ни следят. — Това бе самата истина. Беше видял „опашката“ още щом се огледа за пръв път. Не беше необходимо да се оглежда непрекъснато, за да проверява дали го следват. В този късен майски следобед само пациенти, избягали от лудница, биха могли да изгубят от поглед таксито на Еди. По магистралата почти нямаше коли. — Изучавам организацията на движението, това е.
— О! — възкликна шофьорът. В някои кръгове подобен странен отговор би предизвикал учудване, но таксиметровите шофьори в Ню Йорк рядко задават въпроси; вместо това се съгласяват с всичко. Любимата им фраза е „Ама че град!“, сякаш тези думи са увод към някаква религиозна церемония… което всъщност е самата истина. — Може би само си въобразяваш, че ни следят, не означава, че наистина ни следят. Щях да разбера. Ама че град! Колко души съм следил самият аз. Няма да повярваш колко хора са скачали в таксито ми и са казвали: „Следвай оная кола.“ Сигурно си мислиш, че такива неща стават само във филмите, нали? Така е. Но както казват, изкуството отразява живота и животът отразява изкуството. Такива неща наистина стават! А що се отнася до преследването, трябва да знаеш как да се отскубнеш от…
Еди престана да го слуша, само кимаше в знак на съгласие. Всъщност монологът на шофьора беше доста забавен. Едната от преследващите го коли беше тъмносин седан. Предположи, че в нея пътуваха служители на митническото управление. Другата бе пикап с надпис „ДЖИНЕЛИС ПИЦА“. Имаше дори изображение на пица, но пицата всъщност бе усмихнато детско лице — някакво момче се хилеше и облизваше устни, а под него пишеше „ЪММММ! БООООЖЕСТВЕНА ПИЦА!“ Само че някой невръстен уличен художник с боя-спрей и елементарно чувство за хумор бе задраскал „ПИЦА“ и бе написал отгоре „ЦИЦА“.