Трите карти

Като се позамисли, осъзна, че това е малко вероятно. Еди бе купил напитката съвсем открито, макар да знаеше, че е наблюдаван от служители на жреците на Митницата. Освен това Роланд съобрази, че младежът беше платил много малко, по-малко отколкото струваше питката с месо. Не, захарта не беше кокаин, но той не можеше да разбере защо някой ще иска кокаин или друг забранен от закона наркотик, след като този свят разполагаше с мощен стимулант като захарта, която при това се намираше евтино и в изобилие.

Погледна отново към „сандвича“ и почувства глад… осъзна с учудване и благодарност, че вече е по-добре. Дали това се дължеше на напитката или на захарта?

Може би, но само донякъде. Захарта може временно да върне силите на отпаднал човек; това Роланд бе научил още като дете. Но не можеше да потисне болката или да свали температурата в тялото, когато някаква инфекция го е превърнала в пещ и все пак точно това се бе случило с него… и продължаваше да се случва.

Конвулсивното треперене бе престанало. Потта засъхваше на челото му. Обръчите, които стягаха гърлото му, се бяха разхлабили. Беше невероятно, но факт, и то неоспорим, не беше плод на въображението му или на желанието му. Липсващите му пръсти продължаваха да пулсират от болка, но дори тя сякаш беше понамаляла. Роланд отпусна глава, затвори очи и благодари на Бога.

На Бога и на Еди Дийн.

„Не разчитай прекалено много на него, Роланд — прокънтя глас от дълбините на съзнанието му — това не беше нервният, подигравателно-заядлив глас на човека в черно или грубият глас на Корт; приличаше на гласа на баща му. — Знаеш, че той го направи заради лична изгода. Знаеш, че онези мъже, Инквизиторите, бяха донякъде или може би напълно прави по отношение на него. Той е мекушав и те не сгрешиха, като го арестуваха. Но същевременно в него има някаква сила, не отричам. Ала има и слабост. Прилича на Хакс, готвача. Хакс отрови много хора, направи го неохотно… по нежеланието му не заглуши писъците па умиращите. Има още една причина да се пазиш…“