Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— В пещерите в скали от вулканична лава винаги има чудовища — обади се с дълбокомислено изражение Рейнар дьо Боа-Фресне. Той си партнираше с вещера вече повече от месец, и като добър слушател беше успял да научи доста неща през това време. — Ясна работа, където има вулканична лава, там търси чудовища.
— Може и да е заради вулканичната лава — погледна го накриво Малатеста. — Каквото и да представлява тази вулканична лава. Но хората разправят, че е защото нашите подземия са свързани с дълбоки пещери, със самите земни недра. Имаме много такива ями и пещери.
— Да вземем например нашите подземия — обади се управителят на лозите Померол. — Дълги са цели мили, и никой не знае докъде водят. Тези, които са искали да изяснят това, не са се завръщали. Там също са виждали ужасно чудовище. Като че ли… Така че бих искал да предложа…
— Досещам се какво искате да предложите — изрече сухо вещерът. — И съм съгласен. Ще проверя подземията ви. Ще се договорим за заплащането в зависимост от това какво ще открия там.
— Няма да останете недоволен — увери го брадатият. — Хм… Хм… Има още нещо…
— Говорете, слушам ви…
— Онази сукуба, които нощем посещава мъжете и ги безпокои… Която негова светлост принцесата ви заръча да убиете… Мисля, че изобщо няма нужда да я убивате. Честно казано, на никого не пречи… Наистина, навестява някого от време на време… Обезпокоява го…
— Но само пълнолетни — вметна бързо Малатеста.
— Взе ми думите от устата, куме. Та сукубата на никого не вреди. А в последно време изобщо не се чува нищо за нея. Предполагам, че се е уплашила от вас, господин вещерю. Какъв смисъл има тогава да я преследвате? Нали парите в брой няма да ви попречат? А ако не са достатъчно…
— На сметката ми в Чианфанели би могло да постъпи нещо — изрече с каменно лице Гералт. — За пенсионния вещерски фонд.
— Ще го направим.
— А на сукубата няма да й падне и косъм от русата коса.
— В такъв случай всичко хубаво. — Двамата лозари станаха. — Празнувайте си спокойно, няма да ви пречим. Днес е празник. Традиция. А при нас, в Тусент, традицията е…
— Знам — каза Гералт. — Свято нещо.
Компанията на съседната маса шумеше. За пореден път провеждаха гаданията на Юле, този път с топчета, направени от средината на обредния хляб, и с кости от шаран. При това пиеха обилно. Кръчмарят и слугините свистяха като във вряла вода, докато тичаха насам-натам с халбите.
— Сукубата, за която стана дума — отбеляза Рейнар, добавяйки си още от зелето, — сложи началото на внушителната поредица от вещерски договори, сключени от теб в Тусент. После поръчките заваляха като из ведро, а ти не можеш да се отървеш от клиенти. Само не помня коя от винарните беше първа…
— Теб тогава те нямаше. Това стана на следващата сутрин след аудиенцията при принцесата. На която, между другото, също те нямаше.
— Нищо чудно. Аудиенцията беше лична.
— И това ако се казва лична… — засмя се Гералт. — В нея участваха повече от двайсет души, без да броим неподвижните като статуи лакеи, малолетните пажове и досадния шут. Сред изброените личности беше Льо Гоф, шамбеланът с външност и мирис на сладкар, и неколцина превити под тежестта на златните си ланци велможи. Имаше няколко типове, облечени в черно — съветници или съдии. Присъстваше познатият ми от Каед Мирквид барон Бича глава. Естествено, там беше и Фрингила Виго, личност, явно много близка на принцесата.
И най-сетне, там бяхме и ние: цялата ни компания, включително Милва с мъжките дрехи. Не, не се изразих правилно, като казах, че сме били всички. Лютичето не беше с нас. Лютичето, или виконт Еди-кой-си, се беше изпънал в креслото отдясно на Нейна остроноса милост Анариета и се надуваше като паун. Като истински фаворит.
Анариета, Фрингила и Лютичето бяха единствените, които седяха. Това не беше позволено на никой друг. А аз бях доволен, че не ми беше наредено да коленича.
Принцесата изслуша разказа ми, като за щастие ме прекъсваше рядко. Когато се заех накратко да излагам разговора с друидите, тя започна да чупи ръце с такова искрено отчаяние, че чак изглеждаше престорено. Знам, че звучи като някакъв проклет оксиморон, но повярвай ми, Рейнар, точно така беше.
— Ах, ах — възкликна принцеса Ана Хенриета, чупейки ръце. — Така ни опечалихте, господин Гералт. Наистина, сърцето ни се къса от мъка.
Тя изсмърка с острия си нос, протегна ръка и Лютичето незабавно сложи в отворената й длан батистена носна кърпичка с монограм. Принцесата избърса с нея двете си бузи, като внимаваше да не изтрие пудрата.