Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Честно казано… — Рицарят, до този момент страшно сериозен, се усмихна под мустак. — Честно казано, под нея. Но подробностите не са важни.
— Разбира се, че не — подкрепи го със сериозен тон Кахир. — Не е имало особено дълъг траур след смъртта на принц Раймунд, нали? По време на разказа ми се стори…
— … Че невярната жена ви е по-скъпа от измамения мъж — намеси се в разговора по обичайния за него начин вампирът. — Нима защото сега тя управлява тук?
— И заради това също — изрече примирително Рейнар дьо Боа-Фресне. — Но не само заради него. Принц Раймунд, лека му пръст, беше такъв негодник, мерзавец и, меко казано, кучи син, че за половин година би докарал и на самия дявол язва на стомаха. А управлява Тусент седем години. Затова пък принцеса Анариета всички я обожаваха и продължават да я обожават.
— Значи може да се разчита на това — подхвърли язвително вещерът, — че не са останали много скърбящи приятели на Раймунд, готови да заколят Лютичето с кинжалите си?
— Може да се разчита. — Рицарят му хвърли бърз проницателен поглед. — И, честна дума, няма да останете излъгани в очакванията си. Нали ви казах. Поетът е скъп за госпожа Анариета, а всеки тук би направил всичко за госпожа Анариета.
От крайпътните храсти с грачене излетяха подплашени от пеенето на рицарите гарги.
Скоро ездачите излязоха от гората и се озоваха в долина, заобиколена от хълмове, на върха на които се белееха кулите на малки замъци, очертаващи се на фона на синьото небе. Докъдето стигаше погледът, склоновете бяха прорасли с подредени като войскови редици равно подрязани храсти. Земята беше постлана с червени и златисти листа.
— Какво е това? — попита Ангулеме. — Лози?
— Млади лози, че как — потвърди Рейнар дьо Боа-Фресне. — Знаменитите долини на Сансретур. Най-отличните вина на света се правят от грозде, узряло тук.
— Факт — съгласи се Регис, който, както винаги, знаеше всичко. — Всичко се дължи на вулканичната почва и тукашния микроклимат, осигуряващ от година на година идеална съвкупност от слънчеви и дъждовни дни. Ако към това се прибавят традициите, познанията и старателността на лозарите, като резултат се получава продукт от най-висока класа и марка.
— Добре го изразихте — усмихна се рицарят. — Марката си е марка. О, погледнете например там, на този склон под замъка. Нашите замъци дават наименование на сортовете лозя и на избите, които са далече под земята. Този там се казва Кастел Равело, от неговите лозя се получават такива вина като Ервелук, Фиорано, Помино и прочутото Ест Ест. Трябва да сте чували за него. За бъчонка Ест Ест плащат толкова, колкото за десет бъчонки вино от Цидарис или от нилфгардските лозя край Алба. А там, погледнете, докъдето ви стигат очите — други замъци и други лози, а и имената им сигурно са ви познати: Ферментино, Торичела, Кастелдакия, Туфо, Санкер, Нурагус, Короната, и най-сетне, Корво Бианко, на елфически Gwyn Cerbin. Предполагам, тези названия не са ви непознати?
— Не са ни непознати, пфу — намръщи се Ангулеме. — Особено след проверките дали мошениците кръчмари не са налели от тях вместо нормално ябълково вино, защото в такива случаи неведнъж се е налагало сутрин да оставяме конете в конюшните, за да платим за тези Кастел или Ест Ест. Пфу, за важните господа това сигурно са маркови вина, но ние, обикновените хора, можем да се напием не по-лошо и с обикновено вино. Да ви кажа, пробвала съм: и при Ест Ест, и при ябълковото се повръща еднакво.
— Въпреки октомврийските шегички на Ангулеме — Рейнар седна зад масата и разкопча колана си, — сега ще се напием с някоя хубава марка от хубава реколта, вещерю. Заработили сме. Можем да се повеселим.
— Много ясно. — Гералт кимна на кръчмаря. — В края на краищата, както казва Лютичето, може и да съществуват и други мотивации за заработване, но аз не ги знам. Така че да си хапнем от онова, което ухае толкова вкусно от кухнята. Между другото, днес във „Фазанарията“ е доста тясно, въпреки късния час.
— Навечерието на Юле е — поясни кръчмарят, чул думите му. — Хората празнуват. Веселят се. Гадаят каква ще е годината. Традицията го изисква, а при нас традицията е…
— Знам — прекъсна го вещерът. — А какво казва традицията за днешната кухня?
— Студен език с хрян. Бульон от угоен петел и късчета от мозък. Резени говеждо с картофени кнедли и зеле.
— Носи ги веднага, добри човече. И към тях… Какво към тях, Рейнар?
— Щом става въпрос за говеждо — каза след кратък размисъл рицарят, — то червеното „Кот дьо Блесюр“. От годината, в която старата принцеса Кароберта опна петалата.