Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— Хо, хо! Нека ферментира!
— Да бъде красота!
От ленените палатки на противоположната стена на двора се появиха две жени — принцеса Ана Хенриета и чернокосата й спътница. И двете бяха плътно загърнати с алени наметала.
— Хо, хо! — удари с жезъла шамбеланът. — Да дойдат Младите!
„Младите“ бяха инструктирани, знаеха какво трябва да направят. Лютичето се приближи към принцесата, а Гералт — към чернокосата. Която, както той вече знаеше, се наричаше уважаемата Фрингила Виго.
Жените едновременно отметнаха наметалата и тълпата избухна в гръмки овации. Гералт преглътна.
Двете жени носеха бели, тънки като паяжина, дори нестигащи до бедрата ризи с презрамки. И нищо друго. Дори бижута. Освен това бяха боси.
Гералт вдигна Фрингила на ръце, а тя доста охотно го прегърна през шията. Ухаеше леко на амбра и рози. И на женственост. Тя беше топла и тази топлина го пронизваше като острие на стрела. Беше мека и тази мекота изгаряше и дразнеше пръстите му.
Мъжете понесоха жените към бъчвата: Гералт — Фрингила, и Лютичето — принцесата. Помогнаха им да застанат върху мачкащото се под краката им, изпускащо сок грозде. Тълпата изрева.
— Хо, хо!
Принцесата и Фрингила сложиха ръце върху раменете една на друга — така беше по-лесно да запазят равновесие върху гроздето, сред което потънаха до коленете. Сокът пръскаше и течеше. Въртейки се, жените мачкаха гроздето и се кикотеха като малки деца. Фрингила съвсем непротоколно стрелкаше с погледи вещера.
— Хо, хо! — ревеше тълпата. — Хо, хо! Да ферментира!
От мачканото грозде бликаше сок, мътната течност бълбукаше и се пенеше около коленете на жените.
Шамбеланът удари с жезъла по дъските на платформата. Гералт и Лютичето се приближиха и помогнаха на жените да излязат от бъчвата. Гералт видя как Анариета ухапа Лютичето по ухото, а очите й проблясваха опасно. Стори му се, че устните на Фрингила се плъзнаха по бузата му, но не би се обзаложил дали това е нарочно, или случайно. Ароматът на гроздовия сок го удари в главата.
Гералт пусна Фрингила върху подиума и я загърна с аленото наметало. Бързо и силно Фрингила стисна дланта му.
— Тези древни обичаи — прошепна тя, — толкова са възбуждащи. Нали?
— Да.
— Благодаря, вещерю.
— Удоволствието беше изцяло мое.
— Не изцяло. Уверявам те, че не изцяло.
— Налей, Рейнар.
На съседната маса провеждаха поредното зимно гадаене, състоящо се в хвърляне на увито в дълга спираловидна лента ябълкова кора. В зависимост от формата на падналата кора се опитваха да отгатнат името на бъдещия партньор. Кората винаги падаше във формата на „8“. Въпреки това веселбата продължаваше.
Рицарят му наля.
— Оказа се, че Милва е здрава — изрече замислено вещерът, — макар и все още да носи превръзка на ребрата. Въпреки това тя седеше в стаята и отказваше да излиза, и за нищо не света не се съгласяваше да облече подарената й рокля. Очертаваше се скандално нарушаване на протокола, но всезнайкото Регис оправи нещата. След като цитира дузина прецеденти, принуди шамбелана да донесе на стрелкинята мъжки дрехи. Ангулеме — точно обратното; с удоволствие свали панталоните и ботушите за езда, а роклята, сапуна и гребена направиха от нея съвсем привлекателна девойка. Естествено, банята и чистите дрехи повдигнаха духа на всички ни. Дори на мен. И всички отидохме на аудиенцията в добро настроение…
— Изчакай за малко — посочи с кимане Рейнар. — Към нас се приближават клиенти. Хо, хо, при това не един, а двама лозари. Малатеста, клиентът ни, води своя колега… и конкурент. Чудо на чудесата!
— А вторият кой е?
— Лозите Померол. В момента пием точно от тяхното вино, „Кот дьо Блесюр“.
Малатеста, управителят на лозите Ферментино, махна с ръка и се приближи, водейки спътника си — мъж с черни мустачки и буйна черна брада, приличащ повече на убиец, отколкото на чиновник.
— Позволете да ви представя господин Алкид Ферабрас, управител на лозите Померол — каза Малатеста, посочвайки брадатия.
— Моля, седнете.
— Ние само за малко. При господин вещера, относно звяра в подземията ни. От това че се намирате тук, следва, че чудовището е убито?
— Напълно.
— Уговорената сума ще бъде преведена на сметката ви в Чианфанели най-късно вдругиден — увери го Малатеста. — Ох, благодаря ви, господин вещерю. Благодаря ви стократно. Толкова хубаво подземие, със сводест таван, ориентирано към север, нито твърде сухо, нито твърде влажно, точно каквото трябва да бъде за виното, а заради проклетото чудовище не можехме да го използваме. Сами сте видели, наложи се да зазидаме част от тунелите, но въпреки това звярът успя да се промъкне… Пфу, пфу, откъде се взе, не мога да проумея… Сигурно от самия пъкъл…