Сделката на капитан Ворпатрил

— Стъпки на колко хора чухте?

— На един, така ми се стори, но не бих могъл да се закълна. Цялата нощ беше комедия от грешки, фарс, на който само аз нямах сценария. Основната ми грижа беше да се измъкна, преди да се е появил още някой, който обича да тормози бараярци.

Салмона се наведе напред и натисна нещо на записвачката.

— Получихме анонимно обаждане за взлома, но опитите ни да проследим обаждането с нашите програми удариха на камък. За щастие сега явно имаме гласово съвпадение. — Чу се гласът на Иван, завален по пиянски: — „… да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента“. — Салмона безмилостно остави целия запис чак до внезапния му край. После добави: — Освен това открихме плащане с кредитния ви чип за пътуване с градския транспорт от спирка „Кратерно езеро“ до центъра, извършено само няколко минути след обаждането. — Сякаш не стигаше, че му пуснаха този ужасен запис. Давай, сритай умрялото куче.

— Наистина ли чухте жена да вика? — попита Фано.

— Ами, не. Просто реших, че така ще ви накарам да побързате. Не знаех кога ще се свестят онези двамата, а не исках да се измъкнат, преди патрулите да са пристигнали. Така де, има си власти, които се занимават с тези неща. Вие тоест. Затова се обадих и поразкрасих малко историята.

— Предполагам знаете, капитан Ворпатрил, че както напускането на местопрестъплението, така и подаването на фалшиви сигнали са в противоречие със закона — каза Фано.

— Добре де, може би трябваше да остана, но щях да закъснея за работа. А и в онзи момент не разсъждавах логично.

Фано махна към записвачката.

— Бяхте ли пиян?

— Е, няма да отричам, че може и да съм пил едно-две вечерта. — Можеше да го отрече, при това с основание, но по-добре двамата да си мислят, че е бил под влияние на алкохола. Лесно щяха да го повярват, личеше си, че подобна версия ще пасне чудесно на предразсъдъците им. — Някога зашеметявали ли са ви? Знаете ли как се чувства човек, когато дойде в съзнание?

Фано поклати глава. Салмона свъси вежди, навярно в неволно съпричастие, първото, което Иван получаваше от нея.

— Никак не е приятно, уверявам ви. Главата те боли с часове, а очите ти играят номера. Имаш проблеми и с равновесието. Нищо чудно, че на записа звуча като пиян. — Последното беше за адмирал Десплейнс и за който там от собствените му хора щеше да чуе записа. Защото себеотрицанието си имаше граници, а той почти ги беше пресякъл. Проклетият Биърли.

Фано изкриви устни.

— И какво в работата ви е толкова важно, че да напуснете местопрестъпление, в което, по собствените ви думи, сте били жертвата?

Иван изправи гръб и пусна тежката артилерия — ворският адютант на адмирала в пълния му блясък. И той можеше да изрича неприятни неща с леден тон.