Градина на желанията [необработен]

-    Може би Елиза Бофорт я е информирала - въздъхна Клеър. - Баба й бе сред дамите на обяда на ботаническото дружество.

Сидни се втренчи в нея. в големите й очи блестяха сълзи. Клеър с изненада си помисли, че за пръв път вижда сестра си да плаче. И двете бяха търпеливи деца. Стоически понасяха поведението на майка си, и двете не заплакаха, когато тя ги изостави. Едва сега Клеър започваше да подозира

96

какво е таила в сърцето си Сидни през изминалите години.

-    Защо допусна да бъда унизена? Защо? Не ти ли се стори необичайно, че Ема иска да й организираш празненство, целящо да покаже разкоша, с който е обградена, макар това да е всеизвестен факт?

-    Не го устрои тя, а майка й. Ема няма нищо общо, дори не разговарях с нея. Нищо чудно да е случайно, скъпа, и да не означава онова, което подозираш.

-    Как е възможно тъкмо ти да го кажеш? За хората от семейство Уейвърли всичко е от значение! И не те ли е срам да ги защитаваш? Нима ти е все едно какво мислят всички за нас? Не съм забравила как, когато бяхме момиченца, никой не искаше да дружи с теб, а момчетата не ти обръщаха внимание. Мисля, че именно затова си избрала тази професия... - Сидни посочи подносите с храна върху плотовете. - Не ти трябваше друго, освен къщата и компанията на баба. Аз обаче исках повече. Исках да бъда приета в обществото на тези, които виждаш отвън. С цялото си сърце се стремях към този живот. Бях съкрушена, когато Хънтър Джон ме за-ряза, обаче ти дори не забеляза. Тази вечер отново бях дълбоко наранена. Нима съм ти толкова безразлична?

Клеър явно не знаеше какво да отговори и Сидни се вбеси още повече. Врътна се и взе чантата си, която беше оставила до вратата. Извади листче от бележник и се приближи до телефона, монтиран на стената до големия килер.

-    Какво ще правиш? - промърмори Клеър. Сестра й демонстративно й обърна гръб и набра номера, написан на листчето. — Моля те, не си тръгвай.

7. Градина на желанията

— Тейлър? - каза Сидни в слушалката. — Обажда се Сидни Уейвърли. Закъсах на едно място, можеш ли да ме вземеш с колата? — Замълча за миг и добави: - Уилоу Спрингс Роуд, в източния район. Номер трийсет и две, голяма къща в готически стил. Чакай ме пред задния вход. Много благодаря.

Тя си свали престилката, хвърли я на пода, грабна си чантата и излезе.

Клеър безпомощно я проследи с поглед. Стомахът й се беше свил на топка, повдигаше й се. Наведе се и подпря длани на коленете си. Не можеше, не искаше да загуби сестра си, появила се така внезапно след толкова години доброволно изгнание. Не искаше отново да е причина за бягството й.

Последните десет години не бяха единствената тайна около Сидни. Едва сега Клеър си даваше сметка, че не е познавала сестра си и когато бяха деца. Не бе разбрала, че за нея Хънтър Джон е единствен и неповторим. Нито колко дълбока е била душевната й рана. Ала за разлика от нея гостите на пищното тържество знаеха истината. И със садистична жестокост бяха устроили клопка на бившата си „приятелка“. От самото начало Клеър усещаше, че нещо не е наред. Сидни имаше право. Всичко бе подчинено на определена цел, а тя бе пренебрегнала предупредителните сигнали.