Градина на желанията [необработен]

—    Разбира се, че съм готова - отвърна и също взе два подноса.

На всяко празненство Ема се чувстваше като момиченце, попаднало в свят, плод на въображението му. Майка й изпитваше същите чувства. Често, когато пробваше рокля подир рокля, подготвяйки се за поредния бал и тържествена вечеря, тя казваше на малката Ема:

-    Да оставим магиите на онези Уейвърли. Ние притежаваме нещо по-важно. Имаме фантазия.

Ема стоеше до бара не само за да е близо до съпруга си, но и защото оттук наблюдаваше всички присъстващи и реакциите им. Обичаше празненствата, обаче днешното бе различно — някои гости я обсипваха с комплименти, други не можеха да скрият завистта си. Накратко, тържеството беше великолепно.

Ариел се приближи до дъщеря си и я целуна по едната й страна:

-    Скъпа, много си красива. Червеното много ти отива, съвършена си.

-    Прекрасна идея, мамо. Много ти благодаря. Кой отговаря за кетъринга? Мнозина ме поздравиха за храната... въпреки че за роклята получих повече комплименти.

Ариел й намигна и я накара да се обърне към летящата врата на кухнята:

-    Миличка, това е най-големият ми подарък за теб тази вечер.

Ема нямаше представа за какво намеква майка й, но се засмя, обзета от радостно предчувствие:

-    Мамо, каква е изненадата? Купила си ми нещо, така ли?

90

—    В известен смисъл — да. — Ариел загадъчно се усмихна.

—    Мамо, какво е! Кажи ми, кажи!

Тя неволно повиши глас и Хънтър Джон, който разговаряше със свои приятели, се обърна и попита:

—    Какво става, Ема?

Тя го хвана за ръката и го придърпа към себе си:

—    Мама ми е приготвила подарък, обаче го пази в тайна.

—    Край на тайните. Ето го. - Ариел вдигна чашата си с шампанско и кимна към вратата.

—    Какво? - възбудено възкликна Ема. - Къде е? -Видя как от къщата излязоха две жени, очевидно от прислугата. Тъкмо щеше да извърне поглед и отново да попита какъв е големият подарък, но изведнъж разбра коя е едната сервитьорка. — Клеър Уейвърли? Възложила си й да организира моето празненство? - Ненадейно осъзна ужасната истина, погледът й се стрелна към другата жена. - Боже мой!

—    Сидни Уейвърли ли виждам? - попита Хънтър Джон. Пусна ръката на съпругата си и тръгна към Сидни, сякаш бе привлечен от силен магнит.

Ема просъска:

—    Мамо, как можа!

—    Не се дръж като глупачка - настойчиво прошепна Ариел, - отиди при тях. Накарай гостите да я погледнат. Нека всичките й стари приятели я погледнат.

—    Невероятно е, че ми го причиняваш.

—    Онази се е върнала, следователно се налагат спешни мерки. Вземи нещата в свои ръце, покажи й, че мястото й не е сред нас, че няма шанс да върне миналото. И покажи на съпруга си, че я превъзхож-

даш. И не само сега, а открай време. Ти си кралицата на бала, а тя - най-обикновена сервитьорка. Тръгвай!

Разстоянието от няколко метра се стори безкрайно на Ема. Хънтър Джон се беше приближил до Сидни и се взираше в нея, докато тя пренасяше чиниите с ордьоври от подносите върху дългите маси. Още не го беше погледнала. Нима се преструваше, че не го е забелязала? Кокетничеше ли? Беше отслабнала и изглеждаше по-възрастна, но лицето й бе все така красиво, косата й — умело подстригана. Не й се налагаше да я боядисва, нито да я къдри, както правеше Ема от дванайсетгодишна.