Градина на желанията [необработен]

Изненадата на Сидни жегна Ема — как смееше

тази никаквица да се учудва, че Хънтър Джон е предпочел друга пред нея?

—    Оженихме се същата година, когато завършихме гимназията. Веднага, след като ти замина, Сидни... Ако обичаш, виждам два празни подноса - добави, макар че не й се искаше да играе ролята на кап-ризна господарка. От друга страна, много по-лесно бе да си внуши, че Сидни си е изпросила унижението. Само че това не я успокояваше. Не желаеше да злепоставя бившата си съперница. В крайна сметка тя бе хванала в мрежата си едрата риба, нали така? Само че майка й би постъпила именно така. И ако се съди по това колко години въртеше съпруга си на малкия си пръст, тази тактика явно бе печеливша.

Хънтър Джон се извърна към Ема, погледна Сидни, после промърмори на жена си:

-    Да поговорим насаме.

Хвана я под ръка и я поведе към къщата, Сидни безпомощно ги проследи с поглед.

-    Какво има, съкровище? — полита Ема, щом съпругът й я въведе в кабинета си и затвори вратата. Обзавеждането на просторното помещение бе нейно дело — стените, боядисани в елегантен шоколадово-кре-мав цвят, бяха окичени с рамкирани фотографии на Хънтър Джон от славните му години като капитан на гимназиалния футболен отбор, грижливо подбраните растения в саксии разведряваха обстановката, а най-много се набиваше на очи грамадното дъбово бюро с плот, облицован с кожа. Ема се облегна на него, заемайки доста предизвикателна поза. Избрала го беше най-вече защото й беше като меко легло, когато изненадваше мъжа си със секс набързо. Помисли си, че и тази вечер той иска същото. Оказа се, че майка й отново има право. Хънтър Джон бе видял съпругата си редом със Сидни и беше разбрал, че не е сгрешил в избора си.

Само че той не пристъпи към нея — облягаше се на вратата, лицето му беше като буреносен облак.

-    Направи го нарочно - процеди. - Унизи я на-рочно.

Ема се почувства така, сякаш й бяха поднесли подарък по случай рождения ден — нещо, което бе искала от дълго време, само че в кутията бе открила обикновен камък или счупено огледало.

-    Откога толкова държиш на нея? - попита с половин уста.

-    Държа на мнението на приятелите ни. Защо я доведе у дома, да му се не види?

94

—    Шшт, скъпи, успокой се, всичко е наред. Между другото, нямам пръст в тази история, честна дума. — Тя се приближи до него, пресегна се, приглади реверите му, после плъзна ръка между бедрата му.

Хънтър Джон я хвана за китката:

—    Ема, гостите са отвън!

—    Тогава да побързаме.

—    Не! — Отказваше й за пръв път през десетте години, откакто бяха женени. - Не и сега!

***

Клеър беше като на тръни — най-омразното й усещане. Чувстваше се безпомощна, когато не знаеше какво да прави. Наблюдаваше как едновремешните приятели на сестра й се скупчиха около нея, но не смееше да се намеси. Нямаше представа как ще реагира Сидни — може би искаше помощ, а може би щеше да се разгневи, че Клеър я разделя с приятелите, с които се среща за пръв път след десет години.