Градина на желанията [необработен]

—    Вие двете бяхте ли близки като деца? - обади се Тейлър.

—    Не - отговори Сидни, изпреварвайки сестра си.

Клеър напълни със супа купичките и ги постави

на масата заедно с чинията със сандвичи.

—    Да ви е сладко - измънка и отиде в градината. Тейлър, Сидни и Бей я проследиха с поглед.

След около час тя вече беше изкопала дупка до оградата и събираше ябълките, нападали около дървото. Беше задушно, въздухът, гъст като захарен сироп, бе предвестник на поредното жарко лято.

—    Престани! - скара се тя на дървото, което я замерваше с ябълки, за да я изкара от кожата й. - Колкото и да хвърлиш, ще ги заровя. А знаеш, че нови ще има чак след седмица.

То пусна на главата й една ябълчица.

Клеър вдигна очи към клоните, които леко потрепваха, въпреки че нямаше вятър.

—    Казах ти да престанеш!

—    Това ли е тайната ви?

Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.

—    Моята тайна ли? - наежи се тя.

—    Да, за градината. Говорите на растенията.

—    О! - Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. - Да, имате право.

—    Вечерята беше чудесна.

—    Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави:

- Извинете, но имам работа.

—    Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.

—    Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел - каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към

84

Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.

-    А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?

Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?

-    Все ми е едно - промърмори. - А на първия въпрос ще отговоря - не ми трябват приятели.

-    Желаеш ли нещо повече?

Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него - онези, които се виждаха само нощем.

-    Харесвам онова, което имам - отвърна едва чуто.

-    И аз, Клеър. Красива си - добави. - Ето, казах го. Не можах да издържа.

Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.

-    Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.

-    И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.

Тя се приближи до дупката край стената и пусна