Игра на сенки (Приказки за любовта)

Хрумна му колко сроден в това отношение е със своя баща в любовта към нежната кожа и повърхностите на нещата, в усета към магическото на всичко видимо, на светлината на багрите. Как месинговите обковки на куфара отразяват светлината, как приведената сянка на високата печка пробягва по стената, това бе за него мило и вълшебно, отразяваше му се добре, вълнуваше го и му внушаваше мисли. Нещо повече, не мисли, а събуждаше едно прелестно пълнозвучно чувство за жизнеността на света, за тихия, упорит собствен живот на нещата, едно добро разсъдъчно и нежно чувство, без което той не би могъл да живее. Това беше присъщо на баща му повече, отколкото на другите хора, които той познаваше, това при случай да се чувстваш унесен в безкористно съзерцаване, едно предчувствие, че всички вещи са живи, междувременно съзнателността на човешкия живот често изглежда като несправедливост, суровост, дори вина. Една не толкова греховна вина, да се изкупи само за мигове чрез засилваща се любов към вещите, чрез някакво бегло, бързо отминаващо усещане за самотност и преходност. Една стъпка върху терасата до неговия прозорец го сепна. Ханс изтича. Там беше баща му, излязъл от кабинета си, стоеше, поемайки дъх, в бледата нощ между още голите вейки на глициниите по перилата на балкона и с вдигнато нагоре лице гледаше тъмните клони на бряста. Ханс не искаше да го смущава. Той знаеше, че баща му идва от самотата на своите мисли и търсеше според привичките си в края на деня още една гледка, едно вдъхване на аромат, един тон, малко невинна природа, за да утоли сетивата си и да вземе това в съня и сънищата.

И все пак го притесни и един нощен отзвук от разговорите с майка му и един прииждащ ужас към стария спокоен мъж, и той излезе, както в някогашните времена, през прозореца, при него.

— Хубава вечер, татко — извика той внимателно.

Старият се обърна.

— Хубава вечер, момчето ми. Доволен ли си?

Ханс пое неговата суха, още странно силна ръка.

— Ти си твърде много сам, татко.

Старият мъж поклати глава и се усмихна.

— Заблуждаваш се Ханс. Аз не съм сам. Така е единствено през младостта.

— Но мама положително понякога те чака, мисля си аз, примерно вечер.

— Смяташ ли? Хубаво е, че ми напомняш.

Неандер пусна ръката на сина си и направи няколко крачки, спря се, върна се и каза:

— В младостта, Ханс, човек е много сам и се долавя, че да бъдеш сам, не е хубаво. Затова човек търси приятели и се влюбва, открива семейството и отечеството. Това е много добро, така процъфтява светът. Но когато си достатъчно остарял, то вече не удовлетворява душата. Тогава приятелството и любовта, и отечеството също отново са само една черупка, която ни отделя от другите, разделя ни от цялото. А цялото е Бог. Никога ли не си чел китайски разкази?

— Мисля, че не. Не. Защо?

— Все едно. В китайските истории винаги се явява един и същ човек в различни фигури. Като младеж той принадлежи на родителите си, изучава професия. Като мъж се оженва и се грижи за своето семейство, извън това се научава да обича отечеството и при всичко да мисли за прадедите и за поколението на наследниците. Той бива деен и полезен, помага за ръководството на държавата. Едва на края обаче, в последната зрялост, открива, че всичко това е още самота и себелюбие. Тогава в някоя нощ напуска своята колиба и нивата си, своята жена и поданиците си, длъжността и книгите си и изчезва. Времето му е дошло. Отива в планината, за да живее от росата и цветята, и да свали от себе си всичко, което още е черупка. Тогава преминава към безсмъртните.