Сънят на сукубата

— Не ме наричай така.

— Както кажеш. Не се тревожи, скоро ще ти се махна от главата. Само исках да ти съобщя последните новини за Тоуни.

Господи! Тоуни. «Моля те, моля те, дано е забила някого снощи», замолих се наум. Поведението й в бара не вдъхваше особено големи надежди, но може би си беше взела поука от примера, който й дадох с Джуд.

— Още не е взела първата си жертва.

По дяволите!

— Добре, благодаря — казах и му посочих вратата. — Вече можеш да си вървиш. И следващия път предпочитам да ми съобщиш новините по телефона. За предпочитане, докато пътуваш в такси към летището. Така няма да се налага да те виждам, по дяволите.

Той се изправи и ме погледна наскърбено.

— Добре, добре. Но има и още едно нещо, за което исках да поговорим.

— Няма нищо, за което аз да искам да говоря с теб — вече бях започнала да ръмжа.

— О, не съм сигурен, че е така. — Ръката му беше на бравата, но изглежда нямаше намерение да си тръгва. — Мисля, че това ще те заинтригува. Става въпрос за любовния ти живот.

— Не! Няма да говорим за това.

— Ле… Джорджина, само искам да ти помогна. Според мен е ужасно, че вие двамата не можете да изразите любовта си.

— НИЕ СМЕ СИ ДОБРЕ. И не се облягай на вратата. Не искам от косата ти да остане мазно петно.

Нифон се изправи и прокара внимателно ръка по задната част на главата си.

— Виж, разбирам защо не искаш да спиш с него. Достойно е за похвала. Искаш да запазиш живота му, да не го убиваш и прочее, и прочее. Ако обаче този проблем не съществуваше? Ако мога да ви помогна да правите секс без ужасяващи последици?

— Така. И ще го направиш само от добро сърце?

— Ами… — сви рамене и разтвори широко ръце. — Всичко си има цена.

— Не си заслужава. Не си заслужава душата на Сет.

— Мога да подсладя сделката. Да му дам по-дълъг живот… по-дълга младост…

— Не! Кълна се в бог, ако не си тръгнеш, ще извикам Джером. — Блъфирах, Джером все още беше извън града.

— Както казах, искам само да помогна — рече Нифон.

— Да, както помогна на мен? — попитах, без да се опитвам да прикривам сарказма си.

Изведнъж подигравателният му, шеговит поглед изчезна. Изражението на Нифон стана сериозно. Гневно. Страховито.

— Аз наистина ти помогнах, малка Лета. Ти беше никоя. Абсолютно никоя. Някаква нещастна дъщеря на рибар в лайняно градче на гъза на света. Някаква курва в гнусно, забутано градче. Ти прецака живота си, а аз го оправих. Аз те направих това, което си. Реших проблемите ти. Спасих съпруга ти. Дадох ти вечен живот и красота. Ако не друго, поне си ми длъжница.

— Не си заслужаваше — казах в тон с мрачното му изражение. — Не си заслужаваше.

— Така ли? Нима предпочиташе да гледаш как мъжът ти се самоубива? Нима предпочиташе да умреш бездомна и опозорена?

Не отговорих. Спомних си отчаяния поглед на съпруга ми, когато разбра, че съм му изневерявала. И след векове това изражение още ме преследваше. Беше толкова отчаян, че беше на крачка да отнеме живота си. Когато продадох душата си и станах сукуба, сключих сделка с Ада да накарат него и всички мои познати да ме забравят. Съпругът ми не се самоуби и продължи да живее, забравил, че изобщо съм съществувала. Заслужаваше ли си?