Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Ако не изнесеш захарта, ще те застрелям като мръсно куче! Ще броя до три — едно… две… три! Няма да я дадеш, така ли? Сега ще ти покажа кой е господар тук!

Кайер помисли, че вратата няма да издържи, и се провря през квадратния отвор в стената, който служеше за прозорец. Сега вече ги разделяше ширината на цялата къща. Но другият явно не беше в състояние да разбие вратата и Кайер чу тропота на приближаващи се стъпки. Той напрегна сетни сили и също побягна. Бягаше с възможно най-голяма бързина, стиснал в ръка револвера, като все още не можеше да разбере какво става с него. Пред погледа му преминаха последователно колибата на Макола, складът, реката, клисурата и ниските храсти; видя отново тези неща, когато обиколи в бяг къщата за втори път. И още веднъж те прелетяха пред погледа му. Сутринта не можеше да направи и една крачка, без да изпъшка.

А сега бягаше. Бягаше достатъчно бързо, за да не попадне пред погледа на другия.

След това, когато в своята отпадналост и отчаяние си мислеше: „Преди да направя още една обиколка, ще се строполя мъртъв“, той чу как другият се препъна шумно и спря. Той също спря. Сега беше зад къщата, а Карлие — отпред, както в началото. Чу го да се строполява на един стол с проклятия на уста и изведнъж неговите собствени крака поддадоха под тежестта на тялото му и той се свлече на земята с гръб, опрян о стената. Устата му беше пресъхнала, а лицето — плувнало в пот и сълзи. Какво ставаше всъщност? Струваше му се, че това е една ужасна илюзия; струваше му се, че сънува; струваше му се, че полудява! След малко ще дойде на себе си. За какво се сдърпаха? Захарта! Колко нелепо! Ще му я даде всичката — той не искаше никаква захар. И започна да се изправя на крака, внезапно обзет от чувство на сигурност. Но още преди да се изправи съвсем, една отрезвяваща мисъл мина през ума му и отново го хвърли в отчаяние. Помисли си: „Ако сега отстъпя пред този военен грубиян, утре той пак ще започне да ме тормози, а след това отново и отново — ще има други претенции да ме тъпче, да ме тъпче, да ме превърне в свой роб — и аз ще бъда изгубен! Изгубен! Параходът може да се бави още с дни, а може и изобщо да не дойде.“ Той така потрепери, че трябваше отново да потърси сигурността на земята. Тялото му се гърчеше в отчаяни спазми. Той чувствуваше, че не е в състояние, че няма да може да се помръдне повече. Мислите му бяха изцяло погълнати от внезапно обзелото го прозрение за безизходността на ситуацията, от това, че само за един миг животът и смъртта бяха станали еднакво трудни и ужасни.