Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Той е виждал много по-лоши неща да стават тихомълком — твърдеше Карлие с груб смях. — Да му се доверим, така ли! Няма да ти каже дори и едно благодаря, ако му изпееш нещо. Да не мислиш, че той струва повече от теб или мен. Кой ще проговори, ако си държим езиците зад зъбите? Та тук няма никой.
Точно в това беше бедата. Там нямаше никой; и оставени сами със своите слабости, ден след ден те се превръщаха все повече в двойка съучастници, отколкото в двама предани приятели. Осем месеца нямаха вест от дома си. Всяка вечер си казваха: „Утре ще дойде параходът.“ Но един от параходите на Компанията се беше повредил, а с другия директорът обикаляше и събираше слоновата кост от по-далечни и по-важни станции по главното течение на реката. Той считаше, че безполезната станция с безполезните си агенти може да почака. Междувременно Кайер и Карлие преживяваха с ориз, варен в солена вода, и проклинаха Компанията, цяла Африка и деня, в който се бяха родили. Само този, който е живял на подобна диета, познава нечовешката мъка от необходимостта да поддържа живота в себе си. В станцията нямаше нищо друго освен ориз и кафе; кафето пиеха без захар. Кайер тържествено беше заключил последните петнадесет бучки заедно с половин бутилка коняк в случай, както той обясни, че се появи някаква болест. Карлие посрещна това с одобрение.
— Когато човек е болен — каза той, — деликатеси от подобен род действуват ободряващо.
Времето минаваше в очакване. Трева избуя из целия двор. Камбаната вече не биеше. Дните минаваха тихо, мъчително и бавно. Разговорът помежду им приличаше повече на лай, оскъдните им думи бяха горчиви, сякаш бяха попарени от горчивината на собствените им мисли.
Един ден, след като отново бяха обядвали варен ориз, Карлие остави чашата си с кафе недокосната на масата и каза:
— По дяволите! Нека поне веднъж да пием свястно кафе. Донеси захарта, Кайер!
— Тя е за болен — измърмори Кайер, без да вдигне поглед.
— За болен — подигравателно повтори Карлие. — Глупости!… Хайде де! На, аз съм болен.
— Ти не си по-болен от мен и затова нямаш нужда от захар — миролюбиво заяви Кайер.
— Хайде! Давай бързо захарта, стиснат робовладелец такъв!
Очите на Кайер се стрелнаха нагоре. Карлие се хилеше с подчертана безочливост. И изведнъж на Кайер му се стори, че никога не беше виждал този човек преди. Кой беше той? Нищо не знаеше за него. На какво беше способен? Прониза го изненадващата тръпка на някакво яростно чувство, като че ли около него витаеше нещо неочаквано, опасно и окончателно. Но той успя да изрече спокойно:
— Шегата ти е проява на лош вкус. Не я повтаряй, моля те.
— Шега ли! — извика Карлие, като рязко издаде тялото си напред. — Гладен съм, болен съм — каква ти шега! Ненавиждам лицемерите. А ти си точно такъв. Ти си търговец на роби. В тази проклета страна няма нищо друго освен търговци на роби. Искам захар в кафето си днес и нищо друго не ме интересува!
— Забранявам ти да ми говориш по този начин — каза Кайер с насилена решителност в гласа.
— Какво каза? — извика Карлие и скочи на крака. Кайер също се изправи.
— Аз съм ти началник — започна той, като се опитваше да овладее неувереността в гласа си.
— Какво? — изкрещя другият. — Кой ми бил началник тук? Тук няма началници. Тук няма нищо — нищо освен теб и мен. Донеси захарта, дебело магаре такова!
— Мери си думите! Напусни тази стая! — изпищя Кайер. — Уволнявам те, разбойник с разбойник!
Карлие замахна с една табуретка. Изведнъж гневът му стана още по-застрашителен.
— Скапана цивилна отрепка, на ти това! — ревна той.
Кайер успя бързо да се навре под масата и табуретката връхлетя върху отсрещната стена. След това, докато Карлие се опитваше да катурне масата, с отчаяна решителност Кайер се втурна сляпо, сгушил глава между раменете си като подгонено прасе, събори приятеля си, профуча по верандата и се шмугна в стаята си. Залости вратата, грабна револвера си и застана сред стаята, като дишаше тежко. Само след няколко секунди Карлие вече яростно сипеше ритници по вратата му и ревеше: