Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
– Ще докарам микробус от дъскорезницата – посочи Люк развалините. – Първо ще ви помогна да разчистим, а след това ще видим какви материали ще ни трябват.
Е, не бях в положение да откажа. В крайна сметка гордостта ме доведе до тук. Благодарих му и отново помъкнах отломките. Бяха повече, отколкото предполагах, но с помощта на Люк до края на деня бяхме изчистили целия долен етаж.
Камбаните забиха за богослужение, сенките на площада се удължиха. Отец Анри Льометър, все едно излязъл от охладен склад за свещеници, се появи откъм "Сен Жером" с бавна крачка, с прилежно изгладено расо, с модерна младежка прическа и с току-що изпрана яка, само един тон по-бяла от зъбите му.
– Франсис!
Мразя да ме нарича така. Удостоих го с най-дипломатичната си усмивка.
– Колко мило от твоя страна да направиш всичко това –каза той, сякаш съм го направил за него. – Ако ме беше предупредил сутринта, можех да обявя след литургия...
Тонът му загатваше, че самият той би бил щастлив да помогне, стига бремето да се грижи за моята енория да не бе прехвърлено на неговите плещи.
– И като стана дума за литургия – огледа критично той моята оцапана със сажди, потяща се особа, – предвиждаш ли да присъстваш тази вечер? Имам резервни дрехи във вестиария, които с радост...
– Не, благодаря.
– Просто забелязвам, че не си идвал на служба, не си вземал причастие и не си се изповядвал...
– Благодаря. Ще го имам предвид.
Като че ли ще взема нафора от него, а що се отнася до изповедта – е, отче, знам, че е грях, но нека просто кажем, че в деня, когато го изкупя, ще напусна църквата завинаги.
Той ме погледна състрадателно и рече:
– Вратата ми винаги е отворена.
И сетне, с последно проблясване на усмивката му като от реклама на паста за зъби, си тръгна и ме заряза много далеч от вътрешния покой, със стиснати юмруци зад гърба.
Това беше предостатъчно. Преустанових работа. Прибрах се, преди хората да започнат да се стичат към площада за служба. Камбаните ме преследваха по целия път и когато стигнах до входната си врата, видях, че някой я е маркирал с черен спрей. Трябва да се бе случило скоро – още усещах изпаренията от боята в топлия въздух.
Огледах се, видях само три момчета на велосипеди в края на "Рю де Фран Буржуа". Младежи, доколкото можех да видя, единият облечен с широка бяла риза, другите двама – с тениски и джинси, но и тримата носеха пъстрите шалове, които арабите си връзват понякога. Забелязаха ме и бързо подкараха колелата си към Ле Маро, провиквайки се на арабски. Не знам езика, но от тона и смеха им предположих, че вероятно не е комплимент.
Можех да ги последвам, отче. И навярно трябваше да го направя. Но бях уморен и – да, признавам си – може би малко ме беше страх. Вместо това влязох вътре, взех си душ, налях си бира и се опитах да изям един сандвич.
През отворения прозорец обаче още чувах камбаните, които биеха за богослужение, а отвъд тях гласът на мюезина се стелеше над реката като димна лента във вечерния въздух. И би ми харесало да се помоля, но кой знае защо мислех единствено за Арманд Воазен, за блестящите ѝ черни очи, за дръзкото ѝ поведение и как би се смяла на всичко това. Може би ме вижда. Мисълта ме ужаси. Затова си взех още една бира и загледах залеза над Тан, докато на изток над Ланскене се издигаше полумесец.
Четвърта глава
Вторник, 17 август
Тази сутрин с Розет отидохме да разберем какво се е случило с Жозефин. В Ле Маро всички магазини бяха затворени – магазинът за дрехи, бакалията, магазинът за платове, – но видяхме малко кафене, обслужвано от навъсен мъж с бяла джелаба и молитвена шапка такия, който бършеше масите и щом ме зърна, спря само за да каже:
– Затворено е!
Подозирах.
– Кога отваряте?
– По-късно. Довечера. – Начинът, по който ме погледна, ми напомни за Пол Муска в дните, когато държеше "Кафе де Маро", поглед, който преценяваше и в същото време беше странно враждебен. После мъжът отново се зае да бърше масите. Не всеки е добре дошъл тук.
Сърдит човек, каза ми Розет със знаци. Сърдито лице. Да се махаме.
Бам се виждаше много ясно – светлооранжева драскулка от светлина подире ѝ. Видях как лицето на Розет доби немирно изражение, а шапката на мъжа се килна и падна на пода.
Розет издаде напевен звук.
С крайчеца на окото си видях Бам да прави кълбо във въздуха.
Бързо хванах Розет за ръка.