Книга за гробището
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Стойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Книга за гробището». Краткое содержание книги:
— Аха — каза Ник. После, докато в ума му се оформяше подозрение, плахо започна: — Казват, че тук е погребана вещица…
Тя кимна.
— Удавена, изгорена и заровена тук без да сложат дори едно камъче да отбележат къде е.
— Била си удавена и изгорена?
Тя седна до него на купчинката окосена трева и постави хладните си ръце върху пулсиращия от болка крак.
— Дойдоха в колибата ми на разсъмване, още не бях се събудила, и ме извлякоха на поляната. Всички крещяха: „Ти си вещица!“ — дебели и току-що умити, розови в ранната утрин като прасета, готови да тръгнат към пазара. После един по един се изправяха и говореха разни неща за прокиснало мляко и окуцели коне. Най-накрая се изправи госпожица Джемайма — най-дебелата и най-розовата, и каза как Соломон Порит вече не й обръща никакво внимание, а все се навърта край пералнята, като муха на мед. Заради моята магия, така каза тя, е станал той такъв и магията трябва да се развали. Затова ме завързаха за позорния стълб и го потопиха в езерото. Казаха, че ако съм вещица, няма да се удавя, няма дори нищо да усетя, но ако не съм, ще се разбере. А бащата на госпожица Джемайма им даде по един грош да държат стълба под мръсната зелена гнилоч много дълго, за да види дали ще се нагълтам с вода.
— И нагълта ли се?
— О, да, дробовете ми се напълниха. Това беше краят ми.
— Аха — каза Ник. — Значи все пак не си била вещица.
Момичето го прониза с малките си, кръгли, призрачни очи и се усмихна криво. Още приличаше на зъл дух, но на красив зъл дух и Ник реши, че не й е трябвала магия, за да примами Соломон Порит, не и с тази усмивка.
— Ама че глупост! Разбира се, че бях вещица. Разбраха го, когато ме отвързаха от стълба и ме проснаха на ливадата, мъртва и покрита с водна леща и воняща тиня. Забелих очи и проклех всички, които онази сутрин бяха на ливадата, никой да не намери покой в гроба си. Изненадах се колко лесно излезе проклятието. Също като непознат танц, когато краката ти подемат стъпките на нова мелодия, която ушите ти не са чували никога, а умът ти не познава, и я танцуват до зори — при тези думи тя се изправи, завъртя се, подскочи и голите й крака проблеснаха на лунната светлина. — Така ги проклех, с последния си дъх. После издъхнах. Изгориха тялото ми на ливадата, докато от него остана само черен въглен, и ме пуснаха в дупка в неосветената земя, без да сложат и един камък с името ми — едва тогава момичето млъкна и за миг изглеждаше тъжно.
— Някой от тях погребан ли е в гробището? — попита Ник.
— Нито един — отвърна девойката с намигване. — Съботата, след като ме удавиха и опекоха, доставиха на господин Поринджър килим чак от Лондон, много хубав килим. Но се оказа, че не само е от хубава вълна и добре изтъкан. В нишките му се бе загнездила чумата и до понеделник петима кашляха кръв, а кожата им бе станала черна като моята, когато ме извадиха от огъня. След седмица чумата отнесе повечето селяни, хвърлиха телата им съвсем безразборно в чумната яма, която изкопаха извън града и после запълниха с пръст.
— Всички в селото ли умряха?
— Всички, които гледаха как ме давят и горят — сви рамене тя. — Как е кракът ти сега?
— По-добре, благодаря.
Ник бавно се изправи и закуцука към желязната ограда. Подпря се на нея и продължи да пита:
— А винаги ли си била вещица? Искам да кажа, още преди да ги прокълнеш?
— Като че ли е нужно да съм вещица — изсумтя тя, — че да накарам Соломон Порит да се навърта край колибата ми.
Което, помисли си Ник, всъщност не бе отговор на въпроса, изобщо не бе отговор.
— Как се казваш? — попита той.
— Нямам надгробен камък — отвърна тя и ъгълчетата на устните й увиснаха. — Може да съм всякоя, нали?
— Все пак си имала име…
— Лиза Хемпсток, щом настояваш — тросна му се тя. — Не искам много, нали? Някой да напише името ми на гроба. Лежа си ей — там, виждаш ли? И само копривата показва къде съм погребана.
За миг тя изглеждаше толкова тъжна, че на Ник му се прииска да я прегърне. И докато се промъкваше между пръчките на оградата, му дойде наум една идея — ще намери камък за Лиза Хемпсток, камък с името й. Това ще я накара да се усмихне.